Въпреки всички усилия на експертите по Дзен обаче, прозрението, до което ние, европейците, можем да достигнем относно същността на Дзен, си остава изключително ограничено. Сякаш тази същност се съпротивлява на по-дълбокото проникване. Само след няколко крачки, интуицията на човека, търсеща пипнешком, се натъква на непреодолими бариери. Обвит в непроницаем мрак, Дзен вероятно изглежда като най-странната загадка, която духовният живот на Изтока е измислил някога: неразрешима и все пак неустоимо привлекателна.
Причината за това болезнено чувство за недостъпност лежи до известна степен в стила на изложение, който досега е бил приет за Дзен. Нито един разумен човек не би очаквал от един адепт на Дзен, да си позволи нещо повече от намек за преживяванията, които са го освободили и променили, или да се опита да опише невъобразимата и неизразима „Истина“, чрез която живее той сега. В това отношение, Дзен е склонен към чист интроспективен мистицизъм. Освен ако не навлезем в мистични преживявания чрез пряко участие, ние оставаме отвън, колкото и да се мъчим да се вмъкнем. Този закон, на който се подчинява целия истински мистицизъм, не допуска изключения. Не е противоречие, че съществува изобилие от Дзен-текстове, считани за свещени. Тяхната особеност е, че те разкриват своя даряващ живота смисъл, само пред онези, които са се показали достойни за решителното преживяване и които поради това, могат да извлекат от тези текстове потвърждение на онова, което те самите вече притежават и са, независимо от тях. За неопитния, от друга страна, те остават не само неми — как той би могъл да чете между редовете — или пък непогрешимо го довеждат до най-безнадеждно духовно объркване, дори той да подхожда към тях предпазливо и със самоотвержена преданост. Както и целият мистицизъм, Дзен може да бъде разбран само от онзи, който сам е мистик и поради това не се изкушава да постига с подръчни средства онова, което мистичното преживяване скрива от него.
И все пак човекът, преобразен от Дзен, който е преминал през „огъня на истината“, води твърде убедителен, че да бъде подминат, живот.
Така че, не бихме поискали твърде много, ако зададем въпроса, водени от чувството за духовно привличане, желаещи да намерим път към безименната сила, можеща да прави такива чудеса: защо всъщност водените просто от любопитство, нямат право да питат каквото и да е? Като очакваме адептът на Дзен, поне да ни опише пътя, който води към целта.
На първото стъпало, нито един мистик и нито един изучаващ Дзен, не е човекът, който е завършен чрез самоусъвършенстване. Колко много още ще има той да овладее, преди най-накрая да получи Просветление за истината! Колко често по Пътя, ще го измъчва отчаяното чувство, че се опитва да постигне невъзможното! И все пак невъзможното един ден става възможно. Няма ли място тогава за надеждата, че едно внимателно описание на този дълъг и труден път, би ни позволило поне едно нещо: да се попитаме дали желаем да го изминем?
Подобни описания на Пътя и спирките по него, почти изцяло липсват в Дзен-Литературата. Това частично се дължи на факта, че адептът на Дзен е против даването на всякакви наставления за щастлив живот. От личен опит той знае, че никой не Може да измине Пътя без съзнателното ръководство на опитен Учител, т.е. без помощта на Майстора. От друга страна, не по-малко основателен е фактът, че неговите преживявания, неговите постижения и духовни трансформации, доколкото все още остават „негови“, трябва да бъдат овладени и трансформирани отново и отново, докато всичко негово7, нисше — личностно бъде унищожено. Единствено на този начин, той може да получи основа за преживявания, които също като „всеобхватната Истина“ го издигат до равнище, което вече не е просто неговият всекидневен, личен (на егото) живот. Той живее, занапред. Но онова, което живее, вече не е той.
От тази гледна точка, ние можем да разберем защо адептът на Дзен избягва да говори за себе си и своя напредък. Не защото той смята, че е нескромно да говори, а защото счита това за предателство към Дзен. Дори да се реши да каже нещо за самия Дзен, това би му струвало болезнени търсения в сърцето. Пред себе си той има предупреждаващия пример на един от най-великите Майстори, който когато го питали какво е Дзен, продължил да стои неподвижно; без нищо да каже, все едно, че не е чул въпроса. Как тогава, който и да било адепт, би се изкушил да опише същността, която убягва от описания.
В тези обстоятелства, и аз бих бягал от отговорност, ако се огранича с низ от парадокси или пък намеря спасение зад стена от надуто звучащи думи. Моето намерение беше да хвърля светлина върху природата на Дзен така, както тя засяга едно от Изкуствата, върху което е наложила печата си. Тази светлина със сигурност, не е просветление в смисъла, който е фундаментален за Дзен, но поне показва, че зад непроницаемите стени от мъгла, трябва да има нещо, и която като лятна светкавица, отбелязва далечната буря. Разбирано така, Изкуството на стрелбата с лък по-скоро е подготвителна школа за Дзен, защото дава възможност на начинаещия да постигне по-ясна представа, чрез работата на собствените си ръце, за събития, които сами по себе си не са разбираеми. Казано обективно, напълнее възможно да се тръгне към Дзен от всяко едно от Изкуствата, който споменах.