Майсторът очевидно не бе никак ужасен от моя провал, сякаш го предвиждаше. От опит ли знаеше, че ще се стигне до тук? „Не мисли за онова, което трябва да извършиш!“ — възкликна той. — „Изстрелът ще бъде гладък, едва когато е изненада за самия стрелец. Трябва да бъде така, сякаш тетивата внезапно е прерязала придържащия я палец. Не трябва да разтваряш дясната си длан нарочно.“
Последваха дни и месеци на безплодни упражнения. Можех отново и отново, да вземам пример от това, как стреля Майсторът, да виждам със собствените си очи природата на правилното пускане; но нито един от опитите ми не излизаше успешен. Ако, докато напразно чаках изстрела, се поддавах на напрежението, тъй като започваше да става непоносимо, ръцете ми бавно се доближаваха една към друга и изстрелът не стигаше доникъде. Ако строго издържах напрежението, докато ми секне дъхът, можех да стрелям единствено, ако прибягна до помощта на мускулите на ръката и рамото. Тогава заставах обездвижен — като статуя, (така се шегуваше Майсторът), но напрегнат, отпуснатостта ми сякаш беше излетяла някъде.
Може би, бе късмет, може би, бе предварително устроено от Майстора, но един ден се събрахме на чаша чай. Вкопчих се в тази възможност за разговор и излях сърцето си.
— Много добре разбирам — казах аз, — че ръката не трябва да се отваря рязко, за да не провали изстрела. Но както и да подходя, никога нищо не става. Ако стисна дланта си възможно най-здраво, когато отворя пръсти, не мога да спра треперенето й. Ако, от друга страна, се опитам да я запазя отпусната, тетивата се отпуска от нея, преди да успея да я опъна максимално — неочаквано наистина, ала твърде рано. Тези два вида провал, са ме притиснали като в капан и не виждам начин да се измъкна.
— Трябва да задържиш опънатата тетива — отвърна Майсторът, — като малко дете, което хваща протегнатия му пръст. То го сграбчва толкова здраво, че човек се чуди на силата на малкото юмруче. А когато то пусне пръста, липсва и най-малък откат. Знаеш ли защо? Защото детето не мисли: „Сега ще пусна този пръст, за да сграбча ей-онова другото“. Напълно без да го осъзнава, без цел, то се обръща от едното към другото, и ние бихме казали, че си играе с тези неща, ако не беше също толкова вярно, че и Нещата си играят с детето.
— Може би разбирам какво намеквате с това сравнение — забелязах аз. — Но аз не съм ли в съвсем различно положение? Когато обтегна лъка, моментът идва, когато почувствувам: „ако не пусна стрелата сега, няма да мога да издържа напрежението“. И какво става после? Просто ми секва дъхът. Ето защо трябва да пусна стрелата, без значение дали го искам или не, защото вече не мога да чакам.
— Твърде добре описа, — отвърна Майсторът, — къде точно е трудността. Знаеш ли, защо не можеш да изчакаш изстрела и защо дъхът ти секва, преди той да е дошъл? Точният изстрел в точното време не идва, защото ти не го пускаш от себе си. Ти не чакаш сбъдването, а се насърчаваш сам да се провалиш. Докато е така, нямаш друг избор, освен сам да предизвикваш твърде рано нещо, което трябва да се случи независимо от тебе, и тогава, когато го предизвикаш, дланта ти няма да се отвори както трябва — като ръката на дете; тя не се пръска като кожицата на узрял плод.
Трябваше да призная на Майстора, че тази интерпретация ме обърка повече от всякога. „Общо взето — казах си аз, — аз опъвам лъка и пускам стрелата, за да улуча мишената. Така опъването е средство да се постигне края, и аз не мога да загубя от поглед тази връзка. Детето не знае нищо за това, но за мен тези две неща не могат да бъдат разделени“.
— Истинското изкуство — извика Майсторът — е безцелно, то не си поставя цел! Колкото по-твърдоглаво се опитваш да научиш как да пуснеш стрелата, за да улучиш целта, толкова по-малко ще успееш в първото и толкова по-безуспешно ще ти се удава второто. Онова, което ти пречи е, че волята ти е твърде волева9. Мислиш си, че онова, което не правиш сам, не се случва.
— Но самият Вие, толкова често сте ми повтаряли, че стрелбата с лък не е начин да убиваш времето, не е безцелна игра, но въпрос на живот и смърт!