Първият ми изстрел след възобновяване на уроците според мен бе бляскав успех. Пуснах стрелата гладко и неочаквано. Известно време Майсторът ме гледа и после каза колебливо, като човек, който се чуди дали да вярва на очите си: „Още веднъж, моля!“ Вторият ми изстрел ми се видя по-добър и от първия. Майсторът пристъпи към мен, без да каже и дума, взе лъка от ръката ми и седна на възглавничка с гръб към мен. Знаех какво означава това и се оттеглих.
На другия ден г-н Комачийя ми извести, че Майсторът се отказва да ме обучава по-нататък, защото съм се опитал да го измамя. Ужасен свръх всякаква мярка, от подобно тълкуване на поведението ми, аз обясних на г-н Комачийя защо, за да не се проточи обучението ми вечно, съм се захванал с този метод за пускане на стрелата. След като той се застъпи за мен, най-накрая Майсторът бе готов да отстъпи, но уроците щяха да продължат при условие да дам устно обещание, никога да не обиждам повече духа на „Великата Доктрина“.
Ако дълбокият срам не ме бе излекувал, то държането на Майстора сигурно щеше да ме излекува. Той не спомена инцидента и с една думала само спокойно каза: „Виждаш какво става, когато не можеш да изчакаш без цел, в състоянието на най-голямо напрежение. Дори не можеш да научиш и това, без да не се питаш постоянно: «Ще успея ли да се справя?» Чакай търпеливо, за да видиш какво ще стане — и как ще стане!“
Изтъкнах пред Майстора, че вече четвърта година се обучавам, а престоят ми в Япония е ограничен.
— Пътят към целта не трябва да се измерва! Какво значение имат седмиците, месеците, годините?
— Ами ако се наложи да се откажа по средата? — попитах аз.
— След като веднъж наистина се освободиш от своето его, можеш да се откажеш винаги. Продължавай да се упражняваш.
И така, отново започнахме от самото начало, сякаш всичко, което бях научил досега, бе станало безполезно. Но изчакването в точката на най-голямо напрежение вече не бе толкова успешно, както преди, сякаш за мен бе невъзможно да се измъкна от коловоза.
Един път попитах Майстора:
— Как ще излети стрелата, ако „аз“ не я пусна?
— „То“ излита, — отвърна ми той.
— Чувал съм те на няколко пъти преди да го казваш, така че, нека то формулирам по друг начин: как мога да чакам изстрела, забравил самия себе си, ако „аз“ не съм там?
— „То“ чака при най-голямото напрежение.
— Но кой или какво е това, „То“11?
— Когато веднъж разбереш това, вече няма да имаш нужда от мен. А ако аз се бях опитал да ти дам ключ към него с цената на собствения, си опит, то тогава по-лош учител от мен не би имало и бих заслужавал уволнение! Така че, нека престанем да говорим за това и да продължим с упражненията.
Преминаха седмици, без да направя и крачка напред. В същото време открих, че това въобще не ме безпокои. Уморил ли се бях от всичко това? Дали ще изуча изкуството или не, дали ще разбера какво има предвид Майсторът под „То“ или не, всичко това бе започнало изведнъж да ми се струва толкова далеч от мен, толкова безразлично, че вече съвсем не ме тревожеше. На няколко пъти, решавах да се доверя на Майстора, но когато заставах пред него, изгубвах кураж; бях убеден, че никога няма да чуя нищо друго освен еднообразния отговор: „Не питай, упражнявай се!“ Така че престанах да питам и ми се искаше да престана и да се упражнявам, ако Майсторът не беше ме уловил неумолимо в хватката си. Живеех ден за ден, изпълнявах професионалните си задължения възможно най-съвестно, и в края на краищата престанах да оплаквам факта, че всичките ми усилия през последните няколко години са се оказали безсмислени.
И тогава, един ден, след един изстрел, Майсторът направи дълбок поклон и прекъсна урока.
— Точно сега стреля „То“! — извика той и аз го погледнах объркано. А когато най-накрая разбрах какво бе имал предвид, не успях да подтисна внезапния изблик на радост.
11
В настоящата книга, когато Майсторът използва в обясненията си думата „То“, в случая става дума за Той, т.е. Върховният Аз, Космическият Аз, Пра-Азът и висшият Аз в човека. Тъй като Ойген Херигел борави с немския езиков етикет „То“, на английски и на български, в превода би трябвало „То“ да се преведе като „Той“.