Вирджиния Улф
Джейн Остин
(1775–1817)
Ако мис Касандра Остин беше довела решението си докрай, днес за Джейн Остин щяхме да гадаем единствено от нейните романи. Само на по-голямата си сестра тя пише откровено; само с нея споделя съкровените си надежди и ако мълвата не лъже — дълбокото си разочарование от любовта; ала когато Касандра Остин започва да старее, а славата на Джейн започва да расте, уплашена, че вероятно ще дойде време, когато чуждите ще тръгнат да злословят, а критиците — да преиначават, тя с болка на сърцето изгаря всички по-съдържателни писма и оставя единствено онези, които според нея не представляват интерес.
И тъй, каквото знаем за Джейн Остин, знаем го от одумки, от няколко нейни писма и от романите й. Що се отнася до хорските одумки, всяка клюка, надживяла своето време, крие истина; разнищи ли се по-внимателно, и тя помага. Ето — Джейн „никак не е хубава и е много затворена, сякаш не е на дванайсет години… Джейн е капризна и предвзета“, казва малката Филаделфия Остин за братовчедка си. Мисис Митфърд, която знае Остинови от момиченца, описва Джейн като „най-прелестната, глупавичка, предвзета пеперудка, литнала на лов за съпруг“. А неизвестната приятелка на мисис Митфърд се „вижда често с нея (и) казва, че се е превърнала във върлинеста, педантична, мълчалива стара мома, безлична като ръжен, като параван пред огнище; и чак когато «Гордост и предразсъдъци»1 показа какъв безценен камък се крие в тази заключена желязна каса, едва тогава я забелязаха… Сега вече нещата се промениха, продължава тази мила дама: — Тя си е все същият ръжен — но ръжен, от който всички се боят… Такава остроумна, проницателна жена, която само наблюдава, без да каже нито дума, е нещо ужасно!“ От нейна страна имаме показанията на самите Остинови, род, който ненавижда самохвалството; но дори и те признават, че братята й „много я обичаха, гордееха се с нея. Ценяха я заради дарбата, добродетелите, милите й обноски и когато вече не беше сред тях, всеки търсеше да открие в дъщерята или в племенницата прилика с милата им Джейн, на която не можеше да има равна“. Очарователна и суха, обичана от своите и всяваща боязън у непознатите, хаплива и нежна — тези противоречия не са несъвместими и разлистим ли романите й, в тях ще намерим същите сложни характери, описани от авторката.
Това затворено момиченце, капризно и предвзето, което според Филаделфия не прилича на дванайсетгодишно, скоро ще стане авторка на един удивителен и зрял разказ — „Любов и приятелство“, писан, колкото да е невероятно, когато е била петнайсетгодишна. Съчинен е очевидно за развлечение в учебните часове; един от разказите в същата книжка е посветен, с насмешлива почтителност, на собствения й брат; друг2 е илюстриран прилежно с акварелни портрети от сестра й. Това са, види се, семейни шеги; сатирично ужилване, което буди смях, защото всички деца на Остинови обичат да се присмиват на изисканите дами, които „въздишат и губят свяст на дивана“.
Как ли са се смели братята и сестрите, докато Джейн им е четяла на глас последната си творба за предвземките, ненавиждани от всички тях. „Умирам мъченица от мъка по любимия Огъстъс. Съдбоносен припадък ми струва животът. Пази се от припадъци, скъпа ми Лора… Бесней колкото щеш, но не загубвай свяст…“ И продължава нататък, пише по-бързо, отколкото красиво, за да навърже невероятните преживелици на Лора и Софая, на Филандър и Гъставъс, на джентълмена, който през ден кара пощенската кола между Единбург и Стърлинг, разказва за кражбата на съкровището, скрито в чекмеджето на масата, за изгладнели майки и синове — злодеи като Макбет, Слушателите вероятно са се заливали от смях. Но ние разбираме, че това петнайсетгодишно момиче, смълчано в ъгъла на всекидневната, пише не за да разсмива брат си и сестрите, нито пък за домашно развлечение. То пише за всички, за никого, за нашето време, за своите съвременници; с други думи, дори на тази ранна възраст, Джейн Остин вече пише. То се чувствува в ритъма, в съвършенството, в саркастичните изречения. „Тя беше добродушно, възпитано и мило момиче; в нея нямаше нищо лошо — беше напълно достойна за презрение.“ Такова изречение надживява повода, по който е съчинено. Живост, лекота, остроумие, блясък въпреки незначителния сюжет — всичко това е а разказа „Любов и приятелство“; но какъв е тоя звук, който се носи най-отгоре, който кънти ясно и пронизително от всяка страница на книгата? Това е смехът. Спотаено в своя ъгъл, петнайсетгодишното момиче се присмива на света. Петнайсетгодишните момиченца се смеят непрестанно. Кискат се, когато мистър Бини посяга към солницата вместо към захарта. Едва не умират от смях, когато старата мисис Томкинс сяда връз котката. Минута по-късно се обливат в сълзи. Все още не са се изкачили до наблюдателната кула, откъдето се вижда, че в човешката природа се крие нещо, което вечно ще буди смях, че има черти и у жените, и у мъжете, които са несекващ източник на присмех. Още не знаят, че язвителната лейди Гревил и бедната Марая, която бива уязвена, са неизменните персонажи на всеки бал. Джейн Остин го знае от рождение. Някоя от орисниците, които чакат край бебешките люлки, е прехвърчала с нея над света в мига на раждането й. Когато я връща обратно, Джейн вече знае не само как изглежда този свят, но е избрала и своето царство. Дала е дума — стане ли негова повелителка, към нищо друго няма да посяга. И едва петнайсетгодишна, тя храни много малко илюзии за другите и никакви — за себе си. Каквото да напише, то е завършено, насочено, определено в отношението си не към енорията, а към света. Тя е безпристрастна, недосегаема. Когато писателката Джейн Остин предава (това е най-забележителният скеч в тази книга) разговора на лейди Гревил, не долавяме нито следа от гняв за присмеха, с който пасторската дъщеря Джейн Остин на времето е била уязвена, Погледът й е насочен направо в целта и ние знаем точно в коя черта на човешкия характер се прицелва. Знаем го, защото Джейн Остин стои на думата си; и не прекрачва границата. Никога, дори в емоционалната петнайсетгодишна възраст, тя не крие лице от срам, не зачерква сарказъма, обзета от състрадание, не раздува очертанията в пристъп на сантиментален възторг. Състрадания и възторзи, сякаш е казала, посочвайки с острото си перо, остават там; и ясно очертава граничното поле. Не отрича — има и луни, и планини, и замъци, но те са отвъд. Написала е дори една рицарска история. За Мария Стюарт, шотландската кралица. Възхищавала сее от нея. „Една от най-възхитителните личности на света — така я назовава, — омайваща принцеса; единственият й приятел на времето е бил херцог Норфък, единствените й приятели сега са мистър Уитакър, мисис Лъфрой, мисис Найт и аз.“ С тези думи тя много точно обяснява пристрастието си я завършва с присмех. Забавно е да си припомним колко по-различно са писали младите сестри Бронте в техния северен пасторски дом за Уелингтьнския херцог.
2
Тези ранни произведения днес са събрани и издадени под общото име „Любов и приятелство“. — Б. пр.