Гласът: Да, но аз трябва да изразходвам силите си, иначе ще експлодирам. Ти си ми господар, ти трябва да ми кажеш как!
Джелсомино: Имай търпение, най-напред да излезем от магазина на този луд човек. Не искам да го разорявам. Има нещо в тази страна, което не мога да разбера.
Гласът: Побързай, защото не мога повече да издържам. Ето, ето, не мога повече, ще викам… и ще превърна всичко на пух и прах…
Джелсомино забързал и свил по една тясна уличка. Огледал се — наоколо нямало никой. Тогава снел ръка от устата си и издал едно леко „ах“, за да се освободи от обзелия го гняв. Една улична лампа и саксия с цветя, която паднала от един балкон, се разбили на паважа. Джелсомино въздъхнал:
— Когато се сдобия с пари, ще изпратя пощенски запис на общината за счупената лампа и саксията с цветя на онзи балкон. Но дали не счупих и нещо друго?
— Нищо друго! — отговорило му едно нежно гласче между две изкашляния.
Джелсомино се огледал, за да установи откъде иде гласецът, и видял едно коте или поне нещо, което отдалеч можело да се вземе за коте: цялото червено, червено като мак. То било само с три крачета и най-странното било, че имало само контурите на коте, подобно на онези картинки, които децата рисуват по стените.
— Я гледай — коте, което може да говори! — учудил се Джелсомино.
— Признавам, че съм малко особено коте. Например зная да чета и да пиша, защото съм син на един училищен тебешир.
— Син на кого?
— Тук, на тази стена, ме нарисува едно момиченце с късче тебешир, откраднато от училище. Но тъй като се зададе един полицай и момиченцето трябваше да бяга, то успя да ми нарисува само три крака. Затова съм куцо и реших, че името ми трябва да бъде Дзопино3. Малко съм настинал и кашлям, тъй като мазилката беше влажна, а там прекарах цялата зима.
На зида наистина имало белег, сякаш оттам била отлепена рисунката на Дзопино.
— Но как слезе от стената? — попитал го Джелсомино.
— За това трябва да благодаря на твоя глас. Ако беше извикал малко по-силно, може би щеше да събориш зида и щеше да бъде цяло нещастие. А ето, за мен бе истинско щастие, че не успя да го събориш. Ах, колко е хубаво да можеш да ходиш дори и на три крака. Ти имаш само два и пак ти стигат, нали?
— Е, да! — признал Джелсомино. — Дори ми са много, тъй като ако имах само един, не бих напуснал дома си.
— Нещо не си много весел — забелязал Дзопино. — Какво ти се е случило?
Докато Джелсомино се готвел да разкаже своите преживелици, по уличката минало едно истинско коте с четири истински крака. По всяка вероятност трябва да е било много замислено, тъй като то дори не се обърнало да погледне нашите приятели.
— Мяу! — извикал му Дзопино.
На котешки език това значи „здравей!“. Котето се спряло изненадано или по-точно — възмутено от този поздрав.
— Името ми е Дзопино, а ти как се казваш?
Истинското коте се поколебало дали да отговори или не, но после сърдито отговорило:
— Фидо!
— Какво казва? — попитал Джелсомино, който естествено нищо не разбирал от котешки език.
— Казва, че името му било Фидо.
— Та това не е ли кучешко име?
— Точно така!
— Нищо не разбирам! — казал Джелсомино. — Най-напред търговец, който твърди, че ми дава мастило вместо хляб, а сега коте с кучешко име.
— Слушай какво, драги! — започнал да му обяснява Дзопино. — Той се мисли за куче. Искаш ли да чуеш?
И се обърнал към котето със сърдечен поздрав:
— Мяу, Фидо!
— Бау-бау! — отговорило котето разярено. — Засрами се! На какво прилича коте да мяука.
— Та аз съм коте — казал Дзопино, — макар че имам само три крака, нарисувани с червен тебешир.
— Ти си срам за нашия род. Ти си направо лъжец. Върви си по пътя! Не желая и миг повече да оставам и да говоря с теб. Пък и започва да вали, затова е по-добре да бързам за вкъщи да си взема чадъра.
След това Фидо си тръгнал, като се обръщал от време на време, за да излае.
— Какво каза?
— Каза, че вали!
Джелсомино погледнал небето: между покривите на сградите слънцето блестяло по-ярко от когато и да било, а по небето и с морски далекоглед човек не можел да открие някакъв облак.
— Да се надяваме, че бурите в тази чудновата страна са все като днешната. Струва ми се, че съм попаднал в някакъв объркан свят.
— Драги Джелсомино, ти чисто и просто си попаднал в Страната на лъжците. Тук законът повелява на всички да лъжат. И тежко на оня, който каже истината: наказанията предвиждат страшни глоби, с които им смъкват кожите.
И след това Дзопино, който от своя наблюдателен пункт на зида имал възможност да научи много неща, описал на Джелсомино надълго и нашироко положението в Страната на лъжците.