Госпожа Спотсуърт вече бе успяла да възвърне душевното си равновесие.
— Дойдох преди седмица на делово посещение — обясни тя присъствието си на острова.
— Аха, разбирам. Това обяснява всичко. Слисах се толкова, като ви видях тук, защото си спомних, че ми бяхте казали, че живеете в Калифорния или на някое подобно място.
— Да, имам къща в Пасадена… И в Кармел, и една в Ню Йорк, освен това във Флорида и друга в Мейн.
— Общо пет, така ли?
— Шест. Забравих тази в Орегон.
— Шест? — повтори замислено капитан Бигър. — Хубаво е да имаш покрив над главата си.
— Да, но след като поживее там известно време, на човек му омръзва. Мисля да купя къщата, която съм тръгнала да огледам — Роастър Аби. Срещнах сестрата на лорд Роастър в Ню Йорк — връщаше се от Ямайка и ми каза, че брат й искал да продава имението. А вие, капитане, какво правите в старата Англия? Отначало не повярвах на очите си.
— О, дойдох да хвърля едно око на прародината, скъпа лейди. Отдавна не съм почивал, а вие знаете какво казва народът в такива случаи: Само работа и никакви забавления правят от човека peh-bah pom bahoo2. Удивително колко се е променило всичко, откакто бях тук за последен път. Няма шляещи се по моравите богаташи, ако разбирате какво искам да кажа. Всички са запретнали ръкави и са подхванали някакъв бизнес.
— Да, доста необичайно, нали? Сестрата на лорд Роастър, лейди Кармойл, ми каза, че съпругът й, сър Родерик Кармойл, бил някакъв си началник в „Харидж“. А той е десети баронет или нещо от сорта.
— Триста крокодила! Тъби Фробишър и Субахдар няма да ми повярват, като им кажа.
— Кой?
— Дружки от Куала Лумпур. Ще се сащисат. Но на мен това ми харесва — отсече капитан Бигър. — Това е то новият дух.
— Няма ли да седнете, капитане?
— Благодаря ви за поканата, но само за минутка. Гоня два човешки екземпляра.
По-проницателният наблюдател би открил в поведението на капитан Бигър, когато седна срещу госпожа Спотсуърт, явни следи от вълнение и смущение. Той би отдал това на факта, че последният път, когато двамата с неговата сегашна домакиня се бяха видели, капитанът събираше онова, което бе останало от съпруга й с намерение да го изпрати с кораб в Найроби. Но под секрет бихме му подшушнали, че не споменът за печалния инцидент бе причина за смута му. Корените му бяха много по-дълбоки.
Капитан Бигър обичаше тази жена. Обикна я в мига, в който тя влезе в неговия живот. Колко добре си спомняше той този момент. Лагерът сред акациевите дървета. Каменистият бряг. Пенливият поток. Старият лъв Симба, ревящ в далечината, дружелюбният Тембо, размахващ хобот насам-натам из високата трева и А. Б. Спотсуърт, приближаващ с колата заедно с най-прелестното създание в брич, стъпвало някога в тези земи. „Съпругата ми“ — беше представил А. Б. Спотсуърт комбинацията от Клеопатра и Елена, която го придружаваше, а когато капитан Бигър отвърна „А, мемсахиб“ и я поздрави с официалното „Krai yu ti ny ma pay“, сякаш електрически ток с огромен волтаж разтърси кухината под ребрата му. Ето това, помисли си тогава той, е Тя.
Естествено, като бял мъж, той не сподели с никого своята любов, но тя продължаваше да гори в него с безшумен, но толкова силен пламък, че на няколко пъти, както си седеше, слушаше воя на хиените и съзерцаваше снега на Килиманджаро, едва се удържа да не грабне молива и да зареди стихове.
И ето я сега тук пред него, по-красива от всякога. На капитан Бигър му се струваше, че някой близо до него удря с всичка сила тъпан. Но това беше само лумтежът на собственото му сърце.
Последните му думи бяха озадачили госпожа Спотсуърт.
— Гоните два човешки екземпляра? — учуди се тя.
— Един долен измамник — букмейкър. Червей от най-нисшия клас с душа по-черна от калта под ноктите му. Следвам го от часове. И щях да го спипам — каза капитанът мрачно, отпивайки от бирата, — ако скапаната ми кола не се беше развалила. Сега я поправят в местния сервиз.
— Но защо преследвате този… букмейкър? — поинтересува се госпожа Спотсуърт. Стори й се доста лекомислено такъв силен мъж да прекарва по този начин времето си.
Лицето на капитан Бигър потъмня. Явно въпросът й беше докоснал оголен нерв.
— Този долен тип ме изпързаля. Изглеждаше ми свестен — с мустаци като на морж и превръзка на лявото око. Викали му Честния Пач Пъркинс. „Яхни мечтата си и не се бой от нищо, скъпи друже — каза ми той. — Ако не рискуваш, няма да изплуваш. Ела при мен. Удари силно топката. Не спирай на половината път и няма да съжаляваш.“ И аз направих двойно залагане при него.
— Двойно залагане?
2
Става дума за популярната английска поговорка