— За Бога! — каза Моника. — Забрави ли, че звънците в Роастър Аби служат само за декоративна украса. Мисля, че не работят от времето на Едуард Седми5. Когато чичо Джордж искаше да събере прислугата, той просто показваше глава от прозореца и виеше като прериен вълк.
— Сигурно го е правил, когато е имал вопиюща нужда да обуе нечии чужди ботуши — вметна невинно Рори.
— Просто трябва да отвориш вратата и да влезеш вътре. Както ще направя аз сега. А ти донеси чантите от колата.
— И къде да ги дислоцирам?
— За момента в предверието — нареди Моника. — После ще ги качиш горе.
Тя влезе и се отправи към любимото свърталище — дневната, където в детството й бе концентриран животът в къщата. Също като другите английски къщи от този калибър, имението имаше огромен брой празни стаи, които никога не се използваха, библиотека, която се посещаваше още по-рядко, и тази дневна, най-популярното място за срещи. Тук тя бе седяла, поглъщайки жадно „Вестник за девойки“ и до ветото, наложеното от чичо й Джордж, чието обоняние се оказа силно развито, бе отглеждала бели зайци. Това беше голяма, просторна и уютна стая с френски прозорец, водещ в градината, в дъното на която през лятото течеше реката.
Докато стоеше на прага на дневната, вдъхвайки познатия мирис на тютюн, кожа и спомени, овладяна от носталгична тръпка и силно желание да върне часовника назад, през френския прозорец влезе момиче в престилка, което за миг спря сепнато, а после нададе радостен вик.
— Моук… скъпа!
Моника се обърна.
— Джил!
Двете протегнаха ръце и се прегърнаха.
3
Джил Уайвърн бе много млада, много привлекателна, малко луничава и изключително практична и веща жена. Тя носеше престилката си все едно че беше парадна униформа. А миниатюрните й форми бяха вдъхновили един неин обожател от Блумсбъри да я сравни в своя непубликувана поема с танагринска статуетка6. Сравнението, обаче, не беше особено удачно, защото тези статуетки, каквито и да са достойнствата им, не помръдват дори малкото си глинено пръстче, а Джил конкурираше енергичността на разлят живак.
— Моук, скъпа — продължи тя след края на сцената с целувките, — това наистина ли си ти? Мислех, че си в Ямайка.
— Пристигнах тази сутрин. Грабнах Рори от Лондон и тръгнахме веднага насам. Сега е отвън, труди се върху багажа.
— Имаш страхотен тен!
— Три месеца съм се бъхтила, за да го постигна.
— Толкова ти отива. Но Бил не ми е споменал, че те очаква. Това изненадващо посещение ли е?
— Прекъснах пътуването си. Когато издръжката ми се сблъска с онези цени в Ню Йорк, моментално предаде богу дух. А, ето го и Великият везир на алъш-вериша.
Рори влезе, бършейки потно чело.
— Какво си сложила в тия чанти, момиче? Олово ли? — викна той от вратата със страдалчески глас, но забеляза Джил и повдигна вежди. — Здравейте — поздрави я той с известна несигурност в гласа.
— Рори, сигурно си спомняш Джил Уайвърн?
— Разбира се. Джил Уайвърн. Как не се сетих веднага… Джил Уайвърн. Сигурно вече си се изфукала с тена си.
— Тя сама го забеляза.
— Хваща око, нали? Жена ми твърди, че навсякъде била еднакво черна — обърна се Рори с поверителен глас към Джил. — Което може да предизвика някои въпроси у един старомоден съпруг, нали? Значи вие сте Джил Уайвърн? Колко сте пораснала!
— Откога?
— Откакто… откакто сте започнала да растете.
— Вие нямате и най-малка представа коя съм, нали?
— Не бих твърдял подобно нещо…
— Ще ви помогна. Бях на сватбата ви.
— Не изглеждате толкова голяма.
— Тогава бях на петнайсет и ми бяха възложили отговорната задача да озаптявам кучетата, та да не скачат върху гостите в изблиците си на радост. Валеше като из ведро и лапите им бяха кални.
— Не може да бъде! Чак сега си спомних. Значи ти си онази нахакана хлапачка? Забелязах как се ръгаше сред най-гъстата тълпа и си помислих какво ужасно младо петно върху пейзажа си.
6
Танагра — град в Беотия (Средна Гърция), при чиито разкопки са намерени много статуетки от печена глина (теракот). — Б.пр.