И ето че там, пред очите на струпалите се, когато първата вълна стигна до земята и клетниците усетиха полъха, а сетне и мекото докосване на първородната материя, ето че започна нова верижна реакция от чудеса, отглас на онази другата, предизвикана от хората в небето. Един нещастник, с тежко нараняване от фронта, и парализиран от кръста надолу, захвърли патериците, вдигна и той ръце към небесата и се впусна в ликуващ танц.
Примера му последваха и други и колкото по-силно се сипеше божественият уран, толкова по-многобройни ставаха те.
Слепци, които още отначало следяха демонстрацията с вдигнати нагоре каменни лица, потрепваха, щом вълшебните пластинки докоснеха мъртвите им зеници. Напрегнатият израз изчезваше, чертите се смекчаваха и очите примигваха под ласката на светлината. Благодарствените им молитви вляха своята пламенност в небесната симфония. И се понесе над Хирошима песен на безгранична признателност.
Ето: парализираните проходиха, слепците прогледнаха, глухите си възвърнаха слуха, раните се затвориха, мъртвата плът възкръсна. В зората на славната нова ера се намеси провидението и то нямаше да остане длъжно на човешката добронамереност. Защото вече не ограничаваше намесата си спрямо един или двама, както обикновено, а умножаваше до безкрайност чудното си благо, отстраняваше на часа всяка болка и най-после проявяваше онази своя щедрост, която пазеше, за да възнагради усилията на знаещите как да го призоват и вярата на неотвърналите се от него.
Като видя всичко това, Хирошима се възпламени в неудържим възторг. Бързо облече празничната си премяна. Щръкнаха върлините за състезание, преплетоха се гирлянди, развяха се знаменца и върху хиляди плакати бе изписана с огромни букви формулата E=mc². А приказните цветя затрупваха земята с диамантена постеля. Децата ги събираха с шепи и им се радваха. Момиченца ги втъкваха в косите си като най-скъпоценен накит. И за да бъде вълшебството по-пълно, в този миг учените започнаха да изстрелват в искрящото от металните отблясъци небе снопове многоцветни ракети, които феерично озариха небесния дъжд и той запламтя като северно сияние над благословения град.
Защо опитът в Хирошима не завърши с това тържество на прослава? Защо става така, че най-благородното дело често се свежда до резултат, който ни най-малко не отразява чистотата на първоначалните замисли и дори е в крещящо противоречие с вдъхновилите го възвишени принципи? Защо толкова много любов предизвика толкова размирици?… Когато, дълго време след трагичното събитие, Джон Алмейър си спомни за него, той изрече с болка няколко стиха от Милтън, излезли сякаш от устата на незнаен демон: „…ако тогава от злото се помъчи пак добро да извлече, ний трябва да намерим начин да го извратим, така че от доброто зло отново да изтръгнем, в което може да сполучим…“8
Цитатът обаче е само коментар и в никакъв случай не може да се приеме за обяснение. А тъй като горепоставените въпроси остават без отговор, историята трябва да се задоволи с точното отбелязване на фактите…
Пръв се обезпокои Лучези, когато след час забеляза, че ураниевият дъжд все повече се усилва и верижната реакция не дава никакви признаци за забавяне.
— Трябва да преустановим опита — прошепна Алмейър.
Лучези му посочи изключения лост. Престанал бе да направлява операцията, ала природата, на чиито сили се бяха позовали хората, бе сякаш обладана от съзидателна страст, която нищо не можеше да уталожи. Всяка секунда се произвеждаше превъплъщение на енергията в материя, кратно на това от предидущата секунда, но космическият извор не пресъхваше. Самолетът отдавна се бе издигнал на голяма височина, за да не попадне в плен на новосъздаденото вещество, чиято грамада растеше неудържимо, и за това пътниците на борда следяха с най-усъвършенствувани прибори какво става в Хирошима.
А над Хирошима все по-поройно се лееше металният дъжд и все по-тъмен ставаше той. Искренето, наред с лъченето лека-полека бяха угаснали. Броят на урановите цветя нарастваше, следвайки своя съдбовен закон, също както при игра на дама се удвояват бобените зърна.
Явлението се подчиняваше на математиката и неумолимата й точност бележеше всеки миг от неговото разгръщане. Ни един лъч не проникваше през огромния облак и ослепителната му белота и хилядите отблясъци се бяха удавили в сива сплав. Превърнал се бе в плътна маса от тъмно, без блясък тежко вещество, което се сипеше безспир върху града, и земята трепереше под него сред глух непрекъснат тътен, като непресекващо ехо от чудовищни оръдия. По улиците уранът бе затрупал хората до пояс, после стигна до шията. Още няколко броени минути уредите на борда показваха, че се виждат дечица, вдигнати на ръце от родителите им. Ала скоро и те бяха погребани. Не мина много време и синтетичната материя погълна най-високите сгради. Така изчезна от лицето на земята Хирошима.