От всичко най-много им се зловидеше да спи зекът подир закуска.
Опашката, макар и бавно, ама помръдваше. Без ред, нито да попитат някого, влязоха и изтикаха предния — бръснар един, един счетоводител и един от културно-възпитателната част. Не са ти това прости зекове, ами закоравели лагерни лекета, най-личните мръсници от тия, дето не излизаха от зоната. Тях бачкаторите ги брояха по-долу от лайното (както и те бачкаторите). Но да се караш — никакъв смисъл: лекетата помежду си се държат, а и с надзирателите се имат.
Оставаха пред Шухов десетина души и отзад седмина се бяха скупчили, когато през отвора на вратата, приведен, се вмъкна Цезар с новата си кожена шапка, отвън му я бяха пратили. (На, и шапката да вземеш: пак е пробутал Цезар някому нещо, та да му разрешат да носи чиста, нова, градска шапка. А на другите, даже старите, фронтовашките, обраха и им дадоха лагерни, от свинска кожа, с четината.)
Усмихна се Цезар на Шухов и тутакси се лепна за чешита с очилата, дето и на опашката пак вестниче си четеше:
— Аа-а! Пьотр Михалич!
И разцъфнаха един срещу друг като макове. Чешитът:
— А пък аз имам нова „Вечорка“8, гледайте! Препоръчано ми я пратиха.
— Хайде де!? — завря нос и Цезар в същото туй вестниче. А под тавана лампичката едва примижала, за четене ли са ситните преситни буквички?
Има много интересна рецензия за премиерата на Завадски!…
Те, московчаните, отдалеко се подушват, като кучетата. И съберат ли се, все току се сешват, сешват се по тяхному си. И като се разбъбрят, надпреварват се кой повече думи ще изрече. И както си бъбрят тъй, я чуеш руска дума, я не, да ги слушаш — все едно като да са латвийци или румънци.
Ама торбичките и те тук, всичките, стиска ги Цезар в ръка.
— Че аз, такова… Цезар Маркович… — фъфли Шухов. — Да взема да си вървя, а?
— Разбира се, разбира се — Цезар надига черните си мустаци от вестничето. — Та значи зад кого съм аз? А зад мене кой е?
Обясни му Шухов кой зад кого и не чака Цезар сам да си спомни за вечерята, ами запита:
— А вечерята да ви донеса ли?
(Туй ще рече — от столовата в бараката, в канче. Носенето е строго забранено, затова много заповеди имаше. И ги ловят, и изливат канчетата на земята, и в карцера запират — но все едно, носят и ще носят, защото който си има някаква работа, той никога с бригадата в столовата не ще свари.)
Пита той, да му носи ли вечерята, а вътрешно си мисли: и таз добра, дотам да стигнеш? Една вечеря да не ми харижеш? Та на вечеря каша няма, гола чорбица е!…
Не, не — усмихна се Цезар, — вечерята ти изяж, Иван Денисич.
Това само и чакаше Шухов! Изхвръкна той като волна птичка от навеса — дим да го няма!
Щъкат зековете по всички посоки. По едно време началникът-лагер и такава заповед беше издал: никакви затворници да не се шляят поединично из зоната. Дето може, да се води цялата бригада под строй. А дето не може цялата бригада наведнъж — да речем, в лазарета или в нужника, да се правят групи по четири-пет човека и един за старши да им се назначава, да ги води под строй нататък, да ги чака там и обратно — пак под строй.
Много държеше на тая си заповед началникът на лагера. Никой не смееше да се обади. Издавяха надзирателите, който им паднеше самичък, номерата записваха и в карцера пращаха — ама се провали и тая заповед. Тихомълком, както много гръмки заповеди се провалят. Да речем, самите те викнат някого при ченгето — няма да пращат с него цяла команда я? Или теб ти е припряло в складчето за своите си продукти, пък аз какво ще диря с тебе? Някой си в културно-възпитателната част се наканил вестници да чете, кой е тоя, дето ще тръгне с него? А друг — валенките на поправка понесъл или към сушилнята отива, пък някой просто от барака в барака (от барака в барака най-вече е забранено!) — но как ще ги спреш?
Със заповедта си началникът искаше и последната свобода да им отнеме, ама и неговата не стана, шкембелията му неден!
Срещна Шухов един надзирател по пътя, поповдигна си шапката за всеки случай и се отби в бараката. В бараката шумотевица, някому свили през деня дажбата, крещи на дневалните, дневалните на него. А в ъгъла на 104-а никой няма.
Приберяха ли се вечер в зоната и дюшеците да не са разбишкани, да не е имало тараш в бараката през деня, Шухов го смяташе, че му е провървяло.
Юрна се той към нара си, хем и ватенката си в движение сваля. Хоп, ватенката горе, ръкавиците с ножовката и тях горе, поопипа, поопипа дюшека — сутрешното парче хляб си е на мястото! Добре стори, че го заши.