Той хвърли поглед към прашното нощно шкафче, където малката, с размери на уокмен и снабдена с антена, черна кутия стоеше мълчаливо.
— Хайде де, крайно време е — промърмори в нейна посока. — Давай да свършваме.
Тази нощ Райли и неговите мърлячи щяха да предприемат своя ход. Какво толкова се бавеха? Вече бе почти един след полунощ — три часа в този бълхарник. Започваше да го сърби. Бе достигнал предела, до който можеше да гледа телевизия без да му се доспи. Дори и да не беше приспивното бръмчене на някакъв водещ, който вземаше интервю от някакъв актьор, жегата изцеждаше силите му.
Свеж въздух. Може би това ще свърши работа.
Джак се изправи, протегна се и пристъпи към прозореца. Навън бе ясна, почти хелоуинска1 нощ, с голяма луна, която се издигаше над града. Той сграбчи дръжките и дръпна. Нищо. Проклетото нещо не помръдваше. Тъкмо проверяваше ръбовете на рамката, когато дочу слабото плющене на пушка. Куршумът мина през стъклото на два инча вляво от главата му, посипвайки лицето му с дребни остри отломки, докато префучаваше покрай ухото му.
Джак прегъна колене и се свлече на пода. Чакаше. Не последваха други изстрели. Като внимаваше да държи главата си под нивото на перваза, се изправи до клекнало положение, после се хвърли към лампата на нощното шкафче до далечния край на леглото, сграбчи я и се претъркули на пода с нея. Още един изстрел прониза стъклото и изсвистя през стаята, докато гърбът му се удряше в пода. Той изгаси лампата.
Другата лампа, онази до телевизора, все още бе включена — шейсет вата помощна светлина за стрелеца. И който и да стреляше, знаеше, че следващата стъпка на Джак ще е свързана с нея. Щеше да бъде подготвен.
Пълзейки по корем, Джак се плъзна по фабричния килим към ъгъла на леглото, докато не постигна ъгъл, при който крушката се подаваше изпод абажура. Извади предпоследния си шурикен и го запрати към нея. С електрически трясък тя проблесна синьо-бяло и стаята потъна в тъмнина, с изключение на трепкащото сияние на телевизора.
Джак незабавно подаде глава над леглото и погледна през прозореца. През паяжината на стъклото той съзря обемиста фигура, която се извърна и се втурна по съседния покрив. Лунната светлина проблясна по дългото дуло на една мощна карабина, отрази се от лещите на оптичния мерник, а после другия вече си бе отишъл.
Един високочестотен звук го накара да подскочи. Червената лампичка на сигналната кутия мигаше като полудяла. Курополис искаше подкрепление. Което означаваше, че Райли е ударил.
— Фукльо.
„Вечерта не е лоша“ си помисли Джордж Курополис, забърсвайки барплота пред елегантната млада брюнетка, докато тя се настаняваше. Не бе страхотна вечер, но това, че все още имаше половин дузина клиенти по това време на нощта бе добре. И което бе още по-добре — Райли и неговите отрепки не се бяха появили.
Може би нощес ще създават проблеми на някой друг.
— Какво да бъде? — попита той брюнетката.
— Чай, моля — каза тя с усмивка. Хубава усмивка. Бе добре облечена и носеше свестни бижута. Не точно прекомерно добре за квартала, но по-добре от обичайното.
На Джордж му се щеше да има повече клиенти от нейния калибър. И би трябвало да има. Защо не, по дяволите? Хромът отвън и вътре не беше ли бляскав? Подът не беше ли толкова чист, та чак да може да се яде на него? Нима всичко, което предлагаше, не бе приготвено тук, на място?
— Разбира се. Малко пай?
— Не, благодаря ви.
— Хубав е. Боровинков. Сам съм го правил.
Отново онази усмивка:
— Не, благодаря. На диета съм.
— Разбира се — измърмори той, докато се отдалечаваше, за да й донесе гореща вода. — Всеки спазва проклетата диета. Диетите започват да стават опасни за здравето ми.
Точно тогава входната врата се отвори с трясък и един мъж с бяла коса, в средата на двайсетте, скочи вътре с рязана пушка в ръцете. Насочи я към тавана и изстреля един залп по посока на стъкларията над касовия апарат. Бумтежът на взрива бе оглушителен, когато стъклото се изсипа като водопад.
Ето го и Мат Райли.
Още четирима от бандата му се тълпяха зад него. Джордж ги разпозна: чернокожият с бялото кожено яке с ресните бе Рийс; Рейф бе със синия мохикан2, Тони имаше бял; а скинът с бебешкото лице бе Чийкс.
— И такааа! — каза Райли, хилейки се свирепо под закривения си нос, злобни малки очички, тъмни вежди и изрусена до бяло войнишка прическа. — Време е да наритаме нечий задник!
Джордж бръкна в джоба си и натисна бутона на зумера, после вдигна ръце и се отдръпна назад към стената.