Валентин Караманчев
Една любов с пролог и четири епилога
Пролог
На крайното от Мървашките села1, името от „либене“ иде.
Във време оно, пръснатите из подножието на Стъргач планина махалички се зовели по прякора на обитателите си или пък по някаква отлика на мястото, в което били скътани.
Тогавашните млади се надушвали и събирали през долове и баири, защото да се чифтосват през комшийски плет е било почти кръвосмешение.
Любенето сродявало далечни тайфи и сближавало колибите в купно градище. Не било редно да го кръстят на коя и да е от напуснатите руини. По-сербезлиите опитали да наложат волята си, но скоро разбрали, че ще засеят раздор и съперничество в браздата, заорана околовръст от волове — близнаци, за да брани землището от чума и злодеи. Намерил се мъдър старейшина да рече на колибарите:
„Което ни събра заедно, това да изберем за име.“
Така назовали новото си огнище на влечението, което отъпквало пътеки между Коровча и Джумка, между Борилци и Кутрево, между Камбурче и Колника, влечението, от което щуреят буболечки и зверове, птици и люде. Това влечение е по-лакомо от глад, по-силно от страх, по-издръжливо от свян, по-неугасимо от пламъци в плевня.
Живели-ненаживели се тъдява в проклети години някаква Кипра и някакъв Гецинка. Луди-млади се обрекли един на друг край чешмата Душка с вода, що засилва щението и цери душеболие. Разлъчили ги по-късно в Сарафовата воденица.
Чешмяното ручейче, ако не потъне в пясъка или не го изпие каталясалото светило, изпълзява от Душка до воденичния яз за една небесна копраля време. Кипра и Гецинката избродили този път за цели пет извъртания на земята около слънцето, защото за тях това било разстоянието от Едема до Ереба.
Не е било толкова отдавна, за да е приказка и не толкова близко, за да е зловестие, от което прималява под лъжичката.
На Илинденския събор младите, на които е дошъл редът и е излязъл късметът, за пръв път се хващали на едно хоро с изпотени от притеснение и мерак длани. По-куражлиите, ако успеели незабелязано да се шмугнат в дренака и лешката, вършели онова, което хората не прощават, а светията благославя с гръм, светкавици и весел дъжд сред лято.
В гората има ред, който се командва от слънцето и се помни от всяко семе повече, отколкото людете помнят и тачат обичаите. Дренката например, замомува ли, напъпва предзиме, цъфти рано, на показ, връзва зелени ушници, зрее последна и когато всичко друго е окапало в шумата, тя вече е отрупана с алени мъниста родилка.
При хората редът е друг. Бащите и майките решават кой да е зетят или снахата. На Илинденския събор се заквасва сватосването. Уговаря се малкият главеж след прибирането на ръжта, големият — по Димитровден, и сватбата след мръсните дни по Божик. На спазарените мъжко и женско оставят най-лесното, а всъщност най-трудното — тепърва да се опознаят и ако е писано, да се харесат.
Но има млади-зелени, които не старите избират и събират, а окатия копнеж, който има зеници и на сърцето и на душата, та и на гърба, а няма уши да чува съвети, закани и проклетисване.
Милуват се тайно и горчиво. Момата пристава или се оставя да я грабят. Венчавката им често пъти е като съзаклятие, само пред поп, който няма право да откаже покаяние на разбойник, та камо ли да не изпее „Кана Галилейска“ за тези, които Всевишният не е спрял, щом може всичко. Те приличат на леската. Тя връзва без пъстър цъфтеж. Пчели не ú стройничат, не разнасят нишани от мъжкото на женското. Плодът ú едрее скришом и зрее бързо, защитен в черупка в зелено клашниче.
На такъв събор Гецинката помами Кипра в честака. Тя го последва като сърна сръндака. Той беше пратил стройници още пред Великден, но нейния баща ги изгони: „На друг съм я нарекъл, и ако Гецинката продължи да се навърта край нас като куче около касапница, ще си има работа с братята є“.
Кипра чак тогава научи, че са я теслимили на Манаси и се чудеше що да чини. Баща ú не върна неговите стройници. Прие сам нишана и обеща да се разберат с техните на събора. Кипра скъса телената китка, увита с варак, златни нишки и перце от здравец, но баща ú тури такъв нишан на нейната буза, та тя не посмя да се покаже пред хората, докато синината не избеля и се разнесе.
На събора Кипра не се хвана на хорото, но техните я назориха. Средният брат вклещи ръката ú, помъкна я след себе си, скъса редицата така, че тя с другата си длан да стисне Манаси. Нейните пръсти ледени, неговите вдървени. Гецинката видя това насилие, реши се и заситни между нея и Манаси. Другият неин брат се втурна да ги раздели. Гецинката се пусна. Брат ú също отстъпи и скачи ръката ú с Манасиевата. Гецинката се отдалечи. Кипра следеше бялата му риза. Тя помоли брат си да я пусне и отиде при дружките си. Щом се увери, че техните не я следят, незабелязана потъна в гората. Заобиколи отдалече. Откри Гецинката. Той лежеше възнак на тревата, загледан в облаците. Тя се прокраде на пръсти и го замери с камъче. Момъкът се надигна и скочи към нея. Ни той, ни тя продумаха. Отидоха нагоре и навътре към гъстото, встрани от козите пътеки, вдън лонгоза, където сватбуват вълците. Спряха на закътана поляна и приседнаха сред висока метличина. Само пиле можеше да ги изварди тука. Кипра досега не му бе позволила да я полюби. Той я гледаше право в очите. Тя не сведе своите. Гецинката дръпна кадифеното пазухи. Откопча двете седефчета на ризата. Заголи бялото гладко рамо. Бръкна в пазвата с боязън, с каквато се търсят голишарчета в хралупа. Не изсъска усойница. Кипра бавно, за да не я убоде съчка, се отпусна по гръб. Два бели гълъба с кафяви човки надзърнаха от пазвата ú. Гецинката ги пое в шепите си. Затвори очи и остави двете пилета да го понесат с неразперени крила. Отвисоко ястреб се захласна по оплетените същества. Гецинката усети на ръката си капка. Кипра плачеше. Стичаха се по бузите ú сълзи като по бяла кожица на посечена бреза. Гецинката пресуши с устни струйките. Върна голишарчетата в хралупата им и легна до Кипра. Ястребът трептеше на място в маранята. Изкряка „Завиждам ви“ и се стрелна в ниското, за да се похвали какво е видял. Сойка отвърна, че и тя ги е издебнала. Тюхка се затюхка като оплаквачка на чуждо гайле. Прокобница закука, че лошо им се пише. Кос весел заспори с нея. Улулица запиука като майка, ранена от мълва.