Кипра и Гецинката вървяха сред пълна тишина, каквато съпровожда мъртъвците в последния им път. Да бяха ги хокали и замервали кой с каквото хване, щеше да им е по-леко. Ще бранят главите, ще запушват ушите. А от тишината как да се опазят.
Тикнаха ги пак в отделни килери. На разпит заедно ги изведоха. Не се интересуваха защо са избягали. Ясно беше. Питаха ги за какво са разпитвали гърците. С това дознанието приключи, но не ги освободиха, защото чакаха заповед от комендатурата в Неврокоп.
Лина донесе на Гецинката ядене. Кипра не получи нищо. Войничетата внесоха канче с тяхна чорба.
Подпоручикът влезе при Кипра:
— Какво да те правим сега?
— Каквото се полага.
— Гърците облажиха ли се с тебе?
— Не ме барнаха с пръст. Да поживи Господ началника им.
Още откакто дойде в селото, подпоручикът ú беше хвърлил око. Задяваше я. Осмели се направо да си поиска, но тя го отряза така, че повече да не посмее. Заради нея офицерчето се смрази с пунктовия войвода, чийто мерак към Кипра беше отдавнашен и по-ачик. Нищо, че бяха далечни роднини. Знаеше се, че войводата не търпи да му отказват каквото и да било. Додяваше ú. Скришом армагани ú подаваше, но тя не посегна. Манаси не посмя да я отбрани. Войводата се озлоби срещу Кипра и взе да я плаши с Организацията:
— Опичай си акъла. Чу какво е станало със снахата на Крушовския ходжа. И тя като тебе закръшкала, но увисна на крушата.
— Пожали ме. Остави ме на мира.
— Няма мира. Разбери, че си ми в ръцете. Само аз мога да те отърва.
Военните простиха бягството. Гецинката се прибра у дома. Кипра помоли подпоручика да изчака до мръкване. Не посмя у тях да се прибере. Почука на бащиния дом. Приютиха я за една нощ, както се приютява замръкнал пътник в плевня. Баща ú не разреши да влезе в одаята:
„Нека е тука, докато Манаси си я закара, щом не смее сама да се прибере.“
Но Манаси не дойде нито на сутринта, нито след седмица.
Дойде Гецинката. Влезе. Нищо не продума. Хвана Кипра за ръката. Поведе я, без и на нея нищо да рече. Кипра погледна баща си. Той сведе очи. Брат ú остреше колци на дръвника:
— Ей, разбойник, ще ти изшиля главата.
Гецинката не се обърна.
— Защо стоите, бе? — попита братът.
Старците мълчаха. Майката се изпречи пред сина си, не му позволи да се надигне от дръвника.
— Ти ще я прибереш ли? Манаси се отказа от нея. Не се бъркай! Седи мирен! Който я докара до този хал, той да ú бере грижата.
— Мале, ти си побъркана. За смях ще станем. — Вдигна брадвата, но я заби в дръвника.
Портата хлопна.
На ранина се разбра, че Кипра и Гецинката се настанили в урочасаната съборетина, която след затриването на една фамилия без наследници остана църковен имот.
Жената на селския войвода отиде при свещеника:
— Попе, знаеш ли къде са кондисали Кипра и Гецинката?
— Знам. Къде другаде да се денат?
— Как къде? Едно време такива жени ги въргаляха в катран и перушина.
— А пезевенците с мед ли мажеха? Щом Господ търпи, аз какво да направя?
— Не се бъркаш, оти Кипра е от вашето коляно. Даже една „анатема“ не прочиташ.
— А Гецинката пък е от вашето коляно. Хванат ли добиче в чужд икин, нивата не разорават, а гонят айванчето.
— И той е за кютек, ако ни е рода.
— Жено размирна, малко ли е, че пламнаха две къщи. Искаш да запалим двете махали, които двайсет години тепат най-личните си люде заради една „анатема“ срещу Сандански. Знам къде ти е болката, ама що да се прави. Пусти мерак къща гради, къща разваля, та и село затрива. Късканджийка2 беше. Такава и ще си останеш.
Горката жена знаеше, че мъжът ú е срамотник. Зазъбица го хващаше от чужди невести. Надушила бе, че щурее най-нагло по Кипра, а тя хич не го и поглеждаше. Запроклетисва и попа, и Кипра, и мъжа си и продължи към плевнята да домъкне кош сено за мулето. Стопанинът ú чужди гайлета оправяше, колеше и бесеше и не береше грижа за своята стока и добитък. Тя погрозня още млада от болежки и най-вече заради глад за мъжки ласки.
С Кипра заедно лазаруваха, заедно момуваха. Уж дружки бяха. Още тогава заблазяваше на Кипра за онова, що е от Бога дадено. Не се отърва от завистта, даже и след като замитка около най-нахакания ергенин в селото и той избра нея измежду многото.
Войводата спази наредбата за съдебно-наказателната дейност. Отиде в града при наскоро назначения околийски пълномощник Аспарух Бесарабеца. Докладва за развратниците. Получи височайша благословия:
„Щом са предупредени и не мирясват, отгоре на това са дезертирали и напук на вашата загриженост живеят незаконно, заслужават смърт. Но много смърти се събраха тази година. Проявете милосърдие. Другата мярка е тояги. Действайте!“