Борис Виан
Една тягостна история
I
Жълтеникавата светлина на уличния фенер се запали в черната стъклена дупка на прозореца; беше шест вечерта. Уен1 вдигна поглед и въздъхна. Конструирането на капана за думи никак не напредваше.
Той мразеше тези прозорци без завеси, но още повече ненавиждаше завесите и прокле стереотипната архитектура на жилищните сгради, от хилядолетия осеяни с дупки. С натежало сърце се захвана отново за работа, трябваше бързо да завърши сглобяването на механизма за разчленяване, чрез който изречението биваше раздробено на думи още преди последните да бъдат уловени. Почти безпричинно си беше усложнил задачата, като отказа да приеме съюзите за истински думи. Лиши ги от правото на такова благородно определение заради тяхната сухота и ги отстраняваше в пулсиращите кутии, където беше струпал вече точките, запетаите и другите препинателни знаци, преди да ги елиминира чрез филтрация. Банален процес, механизъм, лишен от оригиналност, но труден за регулиране. Боляха го пръстите.
Твърде много беше работил. Остави тънките златни щипци, присви скула и лупата изскочи от своята орбита, изправи се. Изведнъж изпита нужда да отпусне крайниците си. Чувствуваше се силен и пълен с енергия. Малко въздух щеше да му дойде добре.
Тротоарът на пустата уличка се шмугна в краката му, колкото и да беше свикнал, Уен все още се дразнеше от тези коварни и доста непредпазливи номера. Предпочете да върви по края на платното, покрито с мръсотия, белязано под светлината на неоновите глобуси от мазната ивица на бързо пресъхнала вадичка.
Ходенето му подействува добре, а въздухът, който проникваше нагоре през ноздрите му и ближеше гънките на мозъка му в обратна посока, намаляваше постепенно притока на кръв в този тежък, обемист и двуполукълбест орган. Нормално явление, той винаги се чудеше.
Надарен с постоянна наивност, Уен живееше повече от другите.
Като стигна до края на късата уличка, се поколеба, тъй като там имаше кръстовище. Не знаеше коя посока да избере и продължи направо. За ляво на борд и дясно на борд му липсваха аргументи. А направо се стигаше до моста, там можеше да погледа каква е днес водата, без съмнение не много различна на вид от вчерашната, но външният вид на водата е само едно от хилядите й свойства.
Пътят, пуст като уличката, беше напръскан с влажна жълта светлина и тази имитация на мрамор превръщаше асфалта в саламандър. Той се изкачваше леко нагоре, до магарешкия гръб на каменната арка, издигната напреко през реката, за да я поглъща непрестанно. Уен щеше да се облакъти на парапета, при условие че нито нагоре по течението, нито надолу имаше други наблюдатели; ако там вече стърчаха разни типове, загледани в реката, беше безполезно да прибавя и своя поглед към всички тези похотливо преплетени зрителни конуси. Достатъчно щеше да бъде да продължи до следващия мост, винаги безлюден, защото там се хващаше хрема.
Сгъстявайки черната боя в небитието на улицата, две млади кюрета минаха крадешком, като от време на време се спираха и се целуваха унесено в сводестите сенки на портите. Уен се разнежи. Наистина добре направи, че излезе, човек вижда по улицата картини, повдигащи духа. Стъпката му стана по-бодра и в миг той разреши наум последните трудности по сглобяването на капана за думи; всъщност съвсем детински трудности, с малко повече старание би могъл сто на сто да ги овладее, да ги смачка, да ги разгроми, да ги разкъса, да ги разчлени, с една дума — да ги премахне.
След това мина един генерал, той водеше на кожен ремък някакъв разпенен затворник; бяха спънали краката му във вериги и бяха вързали ръцете му на тила, за да няма опасност да нарани генерала. Ако затворникът случайно изсумтеше, генералът опъваше ремъка и оня захапваше мокрото. Генералът вървеше бързо, беше завършил работния си ден, връщаше се вкъщи, за да погълне бульона си от буквички. Както всяка вечер, той щеше да подреди името си по ръба на чинията три пъти по-бързо от затворника и под разгневения му поглед щеше да изгълта и двете чорби. Затворникът нямаше късмет, наричаше се Жозеф Улрих дьо Саксакрамериготенсбург, а генералът се казваше Пол, но Уен не можа да отгатне тази подробност. Той обаче се загледа в малките лачени ботушки на генерала и си помисли, че не би се чувствувал добре на мястото на затворника. Впрочем на мястото на генерала — също, но за разлика от генерала, затворникът не беше избрал сам своето, а и не винаги могат да се намерят кандидати за длъжността затворник, докато при набирането на каналджии, ченгета, съдии и генерали, изборът е труден: това е доказателство, че и най-мръсният труд си има без съмнение своите привлекателни страни. Уен се зарея в отвлечени размишления за лишените от наследници професии. Несъмнено десет пъти по-добре е да конструираш капани за думи, отколкото да бъдеш генерал. Дори десет като множител му се струваше малко. Няма значение, принципът беше същият.