Това също беше плесница, макар и не с ръка. Шейхът беше вътрешно недоволен, че в «моя харем» нямаше и един-едничък Дуд ед Джилд, докато в неговия се намираха твърде много. Впрочем за нас не беше трудно да правим споменатите наблюдения, защото ние двамата представлявахме предметът на любопитството на целия бивак и особено на женската част от обитателите, която ни посвещаваше своето внимание. Но това не ставаше по някой неприятен начин, а толкова безобидно и непринудено, сякаш нападението и отвличането на непознати пътници си е нещо обикновено и разбиращо се от само себе си. При това изтърваха по някоя забележка и ето как узнахме, че ихлаутите, в чиито ръце бяхме попаднали, принадлежаха към подразделението идис. Когато Халеф разбра това, ми каза:
— Хамдулиллах (хвала и слава на Аллах), че благополучно се намерихме при «шмекерите», чиято сродница е Умм ед Джамал! Сега се надявам да получа помадата, без да е нужно да яздя до Керманшах.
Храбрият дребен мъж мислеше само за прочутата помада, но не и за това, че бяхме пленници.
Когато идисите се нахраниха и позволиха на конете един час почивка, продължихме ездата. Пътят ни водеше през различни клисури и долини все нагоре. Местността, през която минавахме, беше гориста и богата на потоци и извори, което за съжаление вече не може да се каже за всяка част на толкова обилното някога на води персийско царство. После излязохме на едно лишено от дървета плато, по което бръснеше чувствително студен вятър. На изток се възкачваше дългият Кух и Парау, а зад него се извисяваше високият Елвенд — първият само отчасти, вторият обаче изцяло покрит със сняг.
Ние яздехме най-вече в галоп. След един час теренът отново се снижи. Спуснахме се в тръс в една тясна долина, където пак имаше гора и вода. Аз още не бях идвал в този край, но с основание мога да предположа, че се намирахме в близост на обитаваното от али илахис селце Гавара. То вероятно лежеше на север от нас, докато ние яздехме на изток. Привечер минахме през тревиста, заключена околовръст от хълмове низина, а после покрай една гора, чиято окрайнина се простираше първо на юг и по-късно образуваше една дълбока, широка ливадна бухта, която бе целта на нашата езда.
Тук имаше множество черни номадски шатри, които не можах да обгърна с поглед, защото вече беше станало тъмно. Под дърветата се издигаха изградени от пръти и уплътнени с чимове колиби, които предлагаха по-добра защита срещу студ, вятър и дъжд отколкото тънките шатри. В и пред шатрите вече горяха вечерните огньове, които хвърляха трепкащи отблясъци върху оживената шетня на бивака. Жителите, изглежда, бяха доста заможни по отношение на добитъка. Ние трябваше да криволичим помежду стадата, преди да стигнем урда[14].
Хората се стекоха любопитно, когато пристигнахме, ала не им бе предоставено време дълго да ни гледат. Яздихме помежду им до една от споменатите колиби, в която ни вкараха. Трябваше да седнем върху нахвърляна плява и бяхме така вързани, че по мнението на тези хора за измъкване не можеше и да се мисли. Предводителят ни даде да разберем, че всеки опит за бягство ще бъде незабавно наказан със смърт. Що се отнася до отношението оттук насетне към нас, то щял да пита за това ходиах (господарка).
След това се отдалечи, но остави при нас за надзор един млад, добре въоръжен воин. Той запали огън и седна до него. Когато опитах да завържа с него разговор, той ме осведоми, че не бивало да приказва с нас. На нас обаче говоренето не било забранено, в случай че не си служим с език, който той не разбира.
Така лежахме в продължение на час в очакване. Тук имаше ходиах. Племето от жена ли беше управлявано? Странно! Бяхме любопитни да узнаем при какви условия възнамеряват да ни върнат свободата. Размерът на откупа ни беше безразличен, защото и бездруго нямаше да платим нищо. Мъчнотията се състоеше само в това по какъв начин преди бягството, което лесно можеше да се уреди, да се доберем до нашата собственост.
Ето че направената от здрав плет врата се отвори и вътре пристъпи една жена. Нашият пазач тутакси стана, поклони й се и напусна колибата. В неговия, явно не задължителен, а по желание, направен поклон се изразяваше толкова искрено почитание, че тази жена не можеше да е някоя обикновена. Тя остана, след като той си бе тръгнал, до вратата и ни огледа с изпитателен поглед. Държането й беше гордо и самоуверено, без да е оскърбително. Главата й беше непокрита, ала дългите, дебели плитки на нейната гъста, бяла като сняг коса бяха увити във висок кок — една «капела», на която биха завидели не една и две европейки. Според цвета на косата тя трябваше да е стара, ала в нейното пълно и сега още красиво лице не можеше да се забележи никаква бръчка, а в дръзките й, но все пак женствено меко оформени черти бе залегнал израз на енергия, каквато човек може да притежава само в млада възраст. Една дълга тъмносиня, подобна на мантия одежда, в която бе скрита едната ръка, покриваше нейната висока фигура. Другата ръка, придържаща одеянието на дипли, беше пълна и толкова бяла, че чак се учудих. Тъмните очи на старицата имаха своеобразен, идващ като от дълбочина блясък, а гласът й звучеше в приятен алт, когато ни отправи сега думите: