Жан-Клод Дюнак
Елате в моя дворец
— Кога ще се решите да умрете, Ерик?
Тишина, време, колкото да изтупка наполовина сърцето. Ударът беше успял.
— Засегнаха ви! — вика Делиза, пляскайки с ръце. Останалите гости изоставят масите, отрупани отново с блюда и напитки, за да се приближат към своя домакин.
— Дали това предизвикателство е по правилата, скъпи ми Сорж?
— Не, съвсем не! /— да, по правилата е, искаме дуел! — започват да викат две или три момичета. Кавалерите им ги усмиряват със свъсване на веждите/. Вие ме изкормихте едва преди шест седмици и трябва да го призная — по изключителен начин. Оттогава не съм имал възможност да се тренирам.
— Изчакайте толкова, колкото ви е необходимо, а после, веднага щом възстановите рефлексите си и влезете във форма, елате да ми зададете отново въпроса си. За мен ще бъде удоволствие да ви отговоря.
Леко движение с ръката към галерията с трофеите съпровожда фразата. Сорж гримасничи. Препарираното тяло, което Ерик бе избрал да постави на видно място, е съвсем същото с онова от неговото предишно превъплъщение. Ударът със сабята — причинил смъртта му, — бе издълбал дълбок разрез през целия му стомах. Със своя специфичен усет към черния хумор, Ерик бе разтворил още повече раната и разтегнал устните и със златни игли, също като някой съзнателен балсамиращ, подготвящ трупа на свой знатен клиент.
Видът на неговите вътрешности, изложени по толкова безсрамен начин, създава у Сорж усещането, че е разголен до дъното на душата си. Той се изчервява, ръката му се свива. Въпреки това, няма да хвърли ръкавицата в лицето на своя домакин. Неговото ново тяло е твърде непохватно, няма да направи добро впечатление на невидимия Ерик. „Ерик непобедимият!“ — уточнява наум той, но тази ситуация продължава от толкова дълго време, че двете определения започват да се объркват в съзнанието му. Все едно, че е прочел мислите му, Ерик поднася чашата си към него и вдига ироничен тост:
— Пия за вашата деликатност, скъпи приятелю. Искате да ме лишите от възможността да попълня колекцията си с други екземпляри от вашето тяло. Повторението поражда монотонност, а аз си мисля, че ви умъртвих по всички възможни и предполагаеми начини. Колко трофея от вас има вече в моята галерия? Двадесет и пет, тридесет? Твърде много, във всеки случай… Честно да си говорим, мисълта да се дуелирам отново с вас ме плаши и аз се страхувам да се бия. Не че се опасявам от таланта ви на войн, но паметта ми изневерява и не мога сега да се сетя за някаква рана, която да не съм ви нанесъл. Освен ако от ваша страна вие не мислите нещо друго?
Зрителите вяло аплодират. Сорж мълчи и подкрепата идва неочаквано от страна на Делиза, която дълго време е била негова приятелка. Момичето се приближава и хваща Ерик под ръката.
— Не се отнасяте коректно с нещастния Сорж. За първи път тази вечер той премахна защитната броня, която ви обгръща. Приемете това като добро предзнаменование, като една нова историйка, която ще ви накара да избухнете. Намерете усилия и начин да парирате удара. Въпросът остава зададен: кога ще се решите да умрете?
— Никога! Или утре, а може би днес, веднага, след един час, ако някой от присъстващите тук благородни войни успее да ме победи. Но в противен случай какво бих могъл да направя, когато те влагат толкова малко усилия в това начинание?
— О, въобще не се мислете за интересен!
Побесняла, тя се отдалечава. Той я гледа как си пробива път през малката тълпа, която ги заобикаля, галейки несъзнателно драскотината по бузата си.
Разговорите се възобновяват и всеки се старае да не намесва имената на Ерик, Делиза и Сорж в безличните фрази, които се разменят. Оркестърът започва да свири по-издържано, танцьорите се въртят с елегантност, обявява се някакъв дуел, от който стопанинът на дома старателно е задържан настрана. Нещо, съвсем, съвсем нормално. Все пак, първите поканени си отиват необичайно рано и останалите гости ги следват все по-начесто.
Всичко е станало така, като че ли въпросът на Сорж е раздвижил някакъв скрит механизъм, някакъв изключителен сценарий, за чието съществуване не са знаели дори и самите актьори. Ерик предчувства, че прологът към драмата току-що е бил изигран и тайно от всички се оттегля в своите покои, за да обмисли възможните развития на ситуацията. Важното е винаги да имаш готова защита и особено една или повече контраатаки в резерв.
Посещението на капитан Демария късно на другата сутрин е следващия удар от играта, която вече е започнала. Великолепен удар, гениален, но не и непредвидим. Ерик посреща капитана в залата за тренировки. Влизането на капитана съвпада със смъртоносната ката1, която в момента Ерик повтаря и преповтаря. Поздрав: този на Демария е приятелски, най-малкото разочарован; този на Ерик е зачитащ обичаите в бойното изкуство — краката му са един до друг, бърз поклон с бюста към въображаемите съдии, които го наблюдават, и излизане иззад татамите с отстъпване назад. Той сваля кимоното си, прикляква в басейна с хладка вода, намиращ се в единия ъгъл на залата, точно срещу стената на балкона, която гледа навън. Демария присяда на ръба на басейна, за да му говори.
1
Ката — съвкупност от упражнения и удари, използвани в някои видове бойни изкуства. бел. пр.