Желязната им вътрешност съдържаше не само описание на греховете, но също така и подробна информация за това какво точно е обичал и какво точно е мразел грешникът в живота си. Когато обърканата му и неспокойна душа се появеше пред Адските порти, служителите на шефа вече знаеха много добре какво да правят с новодошлия. Дамгосваха с нажежено желязо номер на ръката му и след това всичко тръгваше по отъпкания път. Никой не можеше да избегне наказанието за нито едно свое деяние, а с това се занимаваше Учреждението на улица „Черна“, което беше на хиляда етажа и имаше стотици асансьори и милиони кабинети. Точно то се смяташе за най-важната структура, която ръководеше съществуването на целия Ад, а в него изпращаха на работа най-добрите, избирайки по един човек на милион души. Всичко, което обитателите на града виждаха ежедневно покрай себе си, беше произведение на творческата мисъл на служителите от Учреждението. Най-добрите мозъци на света измисляха най-хитроумните наказания и никой не можеше да се скрие от тях в нито един от хилядите райони на града.
Макар Калашников да не бе съгласен с това, мисълта на Учреждението работеше изключително виртуозно. Тя превръщаше изнасилвачите в привлекателни жени и ги изпращаше в мъжкия затвор, в който лежаха пощурели от вековно въздържание самци. Едва след като престояха там петстотин години и след като окончателно ги съсипеха, те получаваха правото да подадат молба да бъдат преместени в студиото, в което се снимаха високобюджетни немски порнофилми. В гърлата на рушветчиите не изливаха разтопено олово, както свидетелстваха средновековните европейски гравюри, изобразяващи Ада, а служителите на московската пътна милиция например ги изпращаха на работа в райони, обитавани от жители на Исландия, които просто не разбираха защо трябва да дават рушвет, тъй като тази страна беше последна по ниво на корупция в света. Нервните кризи и страшните запои сред нещастните пътни полицаи, принудени да живеят само със скромната си заплата, бяха нещо съвсем обикновено в града. Изпращаха алкохолиците да карат практиката си в общината на ислямските фундаменталисти, където нямаше и помен от водка, горделивците ставаха чистачки в обществените тоалетни, а пък джебчиите всеки ден ги инжектираха с парализиращи серуми и ги качваха в трамваите, в които се возеха скъпарски облечени милионери с натъпкани портфейли и отворени чанти.
Градът бе заимствал от богатия земен опит единствено онова, което значително усложняваше съществуването на гражданите му. Точно по тази причина окачаха реклами дори в тоалетните, тъй като рейтингите сочеха, че нищо не дразни толкова много хората, колкото това да им предлагаш по осемстотин пъти на ден да си купят „активно попиващи“ дамски превръзки. Домашните телевизори на борците срещу аморалното поведение денонощно излъчваха хард порно, а в общежитията на сексуалните маниаци непрекъснато се излъчваха филми за отглеждането на ягоди. Градът се задъхваше от невиждани задръствания дори и през нощите в почивните дни (за образец естествено бяха използвани Москва и Ню Йорк), силно разредената бира в ресторантите се сервираше само топла, а жените се оправдаваха с главоболие в леглата в течение на столетия. Времето беше ужасно — или цареше неописуема жега, от която асфалтът се топеше (единственият климатик се намираше в кабинета на шефа), или непрекъснато валеше дъжд вследствие на просмуканите подземни води и всички тънеха в есенна депресия. А заплатата се изплащаше крайно нередовно (преди десет години шефът почерпи този опит от правителството на Елцин).
Общо взето, това си беше истински Ад. Естествено, за да се поддържа легендарният му имидж, съществуваше и древен квартал с казани, в който демонстративно варяха специално наети грешници, а лицензирани екскурзоводи водеха там туристите от Рая.
За щастие на Калашников (както и на много други) през последното столетие за официален език за вътрешно общуване в Ада беше признат руският, тъй като той бе най-труден за изучаване от чужденците. Алексей бе срещал хора, които учеха руски в течение на петдесет години, но говореха на ниво „един гаща плява“. Официалните езици в Ада се сменяха на около хиляда години, а предишния път беше възприет кантонският диалект на китайския език. Надареният Наполеон се хвалеше на Калашников, че го е усвоил на един дъх, но на по-мудния Иван Грозни му бяха необходими няколко века, за да се научи да пише йероглифите.
В Ада имаше най-много проблеми с китайците. По традиция във всички заведения за обществено хранене в града сервираха най-лошата храна на света — английската. Дори и най-непретенциозните към храната побесняваха от това, че бяха принудени години наред да поглъщат пържените със старо олио fish and chips1. Но тарикатите с дръпнати очи отваряха хиляди малки нелегални закусвални с по пет-шест масички, където пускаха само с парола. Ведомството вече бе закрило над половин милион такива ресторантчета, където в полукриминална атмосфера човек можеше да се наслади на кисело-лютива супа и патица по пекински, но те продължаваха да никнат като гъби след дъжд правопропорционално на броя на китайските жителите в Ада и служителите просто не смогваха. А най-важното бе, че така и не можеше да се разбере откъде китайците успяваха да се сдобият с нужните продукти. Подозираха в корупция самото Ведомство и смятаха, че може би някой от отдела за наказания на ислямските екстремисти тайно препродаваше на китайците излишъците от свинско месо, но засега тази версия не можеше да бъде потвърдена.
1
Буквално „риба с картофи“ — пържено в олио традиционно английско блюдо. По време на социологическо допитване през 2005 г. в Европа то е признато за „най-ужасната храна в европейската кухня за всички времена“. — Б.пр.