— Не разбирам как хората влизат вътре.
— Магия, предполагам — раздразнително отговори Баба. — Това е то — магьосници. Всеки друг би си купил чукче за вратата.
Тя размаха метлата по посока на високите врати.
— Не бих се учудила, ако е необходимо да кажеш някоя дума — фокус-бокус, за да влезеш — добави тя.
Вече от три дни бяха в Анкх-Морпорк, и, за нейна изненада, на Баба започваше да й харесва. Бяха си намерили жилище в Сенките — един стар район от града, чиито обитатели бяха главно по нощните доби и никога не се питаха един друг за работата си, защото от много любопитство котката не само щеше да си иде, но и щеше да се озове в реката с камък на врата. Квартирата им беше на последния етаж, до добре охраняваното жилище на някакъв достопочтен търговец на крадени вещи, защото, както Баба беше чувала: добра ограда — добри съседи.
Сенките, накратко, представляваше обител на дискредитирани богове и незаконни крадци, на дами на нощта и търговци на екзотични стоки, на алхимици по нагласа и странстващи артисти; накъсо, цялата грес в колелото на цивилизацията.
При все това, въпреки факта, че тези хора ценят деликатната магия, там се чувстваше осезаем недостиг на вещици. За няколко часа вестта за бабиното пристигане се разнесе из квартала и цял поток от хора запълзя, запромъква се или закуцука към вратата й, дирейки церове, заклинания и информация за бъдещето си, както и многобройните лични и специализирани услуги, които вещиците по традиция осигуряват за всички онези, чийто живот е леко заоблачен или пък е натежал от буреносни облаци.
Отначало това я подразни, после я притесни, а след това я поласка; клиентите й имаха пари, което беше полезно, но, освен това, те плащаха и с уважение, а това вече беше валута, по-твърда и от камък.
Накратко, Баба даже размишляваше върху възможността да наеме малко по-голямо жилище, с градинка, и да изпрати за козите си. Миризмата може би щеше да е малък проблем, но щеше да се наложи козите просто да се примирят с нея.
Те бяха посетили вече забележителностите на Анкх-Морпорк, претъпканите му докове, многобройните му мостове, пазарите и укрепленията му, улиците, по които бяха наредени единствено и само храмове. Баба беше преброила храмовете със замислено изражение в очите; боговете винаги изискваха поклонниците им да действат различно от истинската си нагласа и човешкото „шкарто“, което се пораждаше от това, създаваше много работа на вещиците.
Ужасите на цивилизацията засега не бяха успели да се материализират, макар че един джебчия се беше опитал да офейка с ръчната чанта на Баба. За удивление на минувачите вещицата го повика да се върне, и той се върна, като се бореше с краката си, които напълно отказваха да му се подчинят. Никой не видя точно какво стана с очите й, когато тя се взря в лицето му, нито пък чу думите, които прошепна в наведеното му ухо, но той й върна всичките пари плюс много други, принадлежащи на други хора, и преди да го пусне да си върви, той й обеща да се обръсне, да влезе в правия път и до края на дните си да бъде добър човек. До падането на нощта описанието на Баба беше разпространено из всички щабквартири на Гилдиите на Крадците, Джебчиите, Крадците с Взлом и Обединените Търговци5, с най-строги инструкции тя да бъде отбягвана на всяка цена. Крадците, които в по-голямата си част самите те са хора на нощта, познават бедата, когато тя ги зяпне в очите.
Освен това Баба беше написала още две писма до Университета. Не беше получила никакъв отговор.
— Най ми харесваше гората — каза Еск.
— Н’ам — отвърна Баба. — Това е горе-долу като в гората, наистина. Все едно, хората определено ценят вещиците тук.
— Много са дружелюбни — съгласи се Еск. — Нали знаеш къщата, надолу по улицата, където живее онази, дебелата жена с многото млади жени, дето ти каза, че са й роднини?
— Госпожа Пам — предпазливо отговори Баба. — Много почтена жена.
— Хората им ходят на гости през цялата нощ. Аз гледах. Изненадана съм, че въобще успяват да поспят.
— Хм! — каза Баба.
— Трябва да е истинско мъчение за бедната жена с всичките тези дъщери, които трябва да храни. Мисля, че хората биха могли да се съобразяват малко повече.
— Е, чак пък — започна Баба, — не съм сигурна, че…
Спаси я пристигането пред портите на Университета на голяма, ярко боядисана каруца. Каруцарят й дръпна поводите на вола на няколко стъпки от Баба и каза:
— Извинете ме, добра ми жено, но бихте ли била така любезна да се поместите, моля?
Баба се отмести настрани, оскърбена от тази проява на крайна учтивост и най-вече разстроена от това, че някой я е помислил за нечия добра жена. А каруцарят видя Еск.
5
Много почтена организация, която всъщност представляваше главната прокарваща закона агенция в града. Причината за това е следната: на Гилдията беше отпусната годишна квота, която представляваше обществено приемливото ниво на кражбите, нападенията и убийствата, а в замяна на това, се грижеше по много решителен и категоричен начин неофициалните престъпления не само да бъдат бързо потушавани, но също така да бъдат наръгани с нож, удушени, нарязани на парчета и разхвърляни из града в богат асортимент от найлонови торбички. Това се считаше за лесно и справедливо споразумение, ако не се броят малцината нещастници, които в действителност