Вече никой не се подлага на Пулсенови процедури. Технологията е била загубена по време на Падането, както и суровините от светове, загубени във времето и пространството. Или поне така си мислех. Но пред мен беше човешко същество на многовековна възраст, което трябва да бе подложено на Пулсенови процедури само преди десетилетия.
— Приближи се, Рол Ендимион. — Гласът бе като стържене на тъпо острие по пергамент. Устата на стареца се мърдаше като клюн на морска костенурка. Но очите му ме гледаха властно.
Пристъпих по-близо и спрях до комуникационния пулт. Старецът премигна и вдигна костеливата си длан, която изглеждаше прекалено тежка, за да се държи на тънката като вейка китка.
— Знаеш ли кой съм аз? — Стържещият глас бе тих като шепот.
Поклатих глава.
— Знаеш ли къде си?
— В Ендимион. В изоставения университет, струва ми се.
Бръчките му се изпънаха в беззъба усмивка.
— Много добре. Съименникът разпознава купчината камъни, която е дала името на рода му. Но не знаеш ли кой може да съм аз?
— Не.
— И нямаш никакви въпроси за това как си оцелял след екзекуцията? Не отговорих и старецът отново се усмихна.
— Много добре. Който чака, дочаква. А подробностите не са чак толкова поучителни… подкупи тук-там, зашеметител вместо жезъл на смъртта, още подкупи на онези, които удостоверяват смъртта и погребват тялото. Не ни интересува въпросът „как“, нали, Рол Ендимион?
— Не — най-после отвърнах аз. — Само защо. Клюнът на костенурката потръпна и тежката глава кимна. Забелязах, че въпреки белезите, нанесени от вековете, лицето все още е умно и ъгловато — изражение на сатир.
— Точно така — рече той. — Защо? Защо да си правя труда да подправям екзекуцията ти и да те пренасям през половината континент? Защо наистина? Продължавах да чакам.
— Искам да те натоваря с една мисия, Рол Ендимион — изхриптя старецът. Светло вещество течеше по интравенозните системи.
— Имам ли някакъв избор?
Лицето отново се усмихна, но очите бяха студени като камъните в стените.
— Ние винаги имаме избор, скъпо момче. В този случай можеш да пренебрегнеш всичко, което навярно ми дължиш за това, че спасих живота ти, и просто да си тръгнеш… Слугите ми няма да те спрат. С известен късмет ще успееш да излезеш от тази забранена зона, да стигнеш до по-цивилизовани райони и да избегнеш патрулите на Мира там, където самоличността ти и липсата на документи могат да ти създадат… хм… затруднения.
Кимнах. Дрехите ми, хронометърът, документите за работа и картата ми за самоличност сега навярно плуваха в залива Тошахи. Покрай работата си на ловен водач в блатата бях забравил колко често властите проверяват личните документи в градовете. Скоро щяха да ми припомнят това, ако се отправех към който и да било от крайбрежните градове или към селищата навътре в континента. Дори за да работиш като овчар или водач, се изискваше карта за самоличност за данъците и формулярите за плащане на десятъка. През остатъка от живота си можех единствено да се крия във вътрешността далеч от населените райони и да избягвам срещите с хора.
— Или можеш да изпълниш поръчението ми и да станеш богат — продължи старецът.
— Обяснете ми — казах аз.
— Можеш ли да четеш, Рол Ендимион? — попита старецът.
— Да.
— Чел ли си поемата, известна под името „Cantos“4?
— Не.
— Но си чувал части от нея, нали? Естествено, щом си роден в един от номадските овчарски кланове на север, разказвачът сигурно е рецитирал някои от „Песните“. — В сухия глас се усещаше странна нотка. Навярно скромност.
Свих рамене.
— Чувал съм някои моменти. Кланът ми предпочиташе „Епоса за Градината“ или „Сагата за Гленън-Хайт“. Сатирското лице се сбръчка в усмивка.
— „Епос за Градината“. Да. В него се разказва за героя кентавър Рол, нали?
Не отвърнах нищо. Баба обичаше образа на кентавъра Рол. И двамата с майка ми бяхме израснали с приказките за него.
— Вярваш ли в тези истории? — рязко попита старецът. — В разказите на „Песните“, искам да кажа.
— Да вярвам ли? — попитах аз. — Че наистина е било така? За поклонниците, Шрайка и всичко останало? — Замълчах за миг. Имаше хора, които вярваха във всички истории от „Песните“. Имаше и такива, които не вярваха на нито една и ги смятаха за несвързани помежду си митове, целящи да обвият в тайнственост страшната война и хаоса на Падането. — Всъщност никога не съм мислил за това — честно отвърнах аз. — Има ли някакво значение? Старецът като че ли се задави, но после разбрах, че сухите хъркащи звуци са смях.
— Всъщност не — накрая рече той. — Слушай ме сега. Ще ти нахвърлям очертанията на… мисията. Говореното ми отнема много енергия, тъй че си спести въпросите за накрая… и така, разказът ми започва преди почти двеста седемдесет и няколко години, по време на Падането. Една от поклонниците от „Cantos“ ми беше приятелка. Казваше се Брон Ламия и бе действителна личност. След Падането… след унищожаването на Хегемонията и отварянето на Гробниците на времето… Брон Ламия роди дъщеря, Диана. Момиченце беше много твърдоглаво и промени името си почти щом проговори. Известно време бе известна като Цинтия5, после като Кейт… съкратено от Хеката6… а сетне, когато навърши дванайсет години, настоя приятелите и семейството й да я наричат Темида7. Когато я видях за последен път, се казваше Енея8…
5
Латинска транскрипция на един от епитетите на богиня Артемида, произведен от името на планината Кинт на остров Делос, на която богинята се родила заедно със своя брат-близнак Аполон. — Б.пр.
6
Дъщеря на титана Перс (затова я наричат и Персия) и титанидата Астерия, или на Зевс и Деметра. Според Хезиод — богиня на подземния свят. магьосница с власт над тайнствените природни сили, подстрекателка на нощните привидения, господарка на душите, които напускат тялото. — Б.пр.
7
Титанка, дъщеря на Уран и Гея, съпруга на Зевс преди Хера, богиня на божествения и природния ред, на нравствеността, правото и законността. — Б.пр.