Първото завоевание на Кретиен на територията на романа е безпрецедентното му чувство за детайла. Преди него детайлът, доколкото съществува, е бил обезличаван от монотонните повторения (в епическите песни) или от претрупаните описания (в „античния“ роман). При Кретиен детайлът се откроява със собствения си колорит, със специфичния си блясък. Вкусът към детайла свидетелства за ново писателско съзнание — за писането като художествен занаят.
За разлика от „античния“ роман, където детайлът е потопен в дълги изброявания, при Кретиен той е изолиран, умишлено откроен. Но така авторът внушава и нещо друго: самотният детайл е недостатъчен, читателят трябва да го обвърже с други, а и не бива да се задоволява с буквалния му смисъл. Така стигаме до другите два съществени приноса на Кретиен в техниката на романа.
Кретиен е сред първите писатели, които прибягват до символа като похват на смислообразуването. До появата на романа фигуративният смисъл е монопол на алегорията. Тя пък е монопол на църковните писатели и на авторите на популярни съчинения с религиозно съдържание. Християнските мислители и книжовниците, пишещи за публика, която в мнозинството си е неграмотна, целят да обяснят картинно света като едно цяло. Алегорията позволява подобно изобразяване и обяснение на света. Като означаващо алегорията е сложна конструкция, съставена от множество елементи. Като означаемо тя се свежда до един-единствен смисъл. Алегорията позволява изобразяване на света в неговата комплексност и в същото време свеждането му до единични, ясно подредени значения.
Като средство на християнската доктрина-хегемон алегорията е усмирителна риза, надяната на дадено явление, без да му е по мярка: между нея и явлението, което тя изобразява и обяснява, няма сходство. Алегорията е смислова условност, която не допуска интерпретация, различна от първоначално вложеното значение. Църквата отрежда на авторите на алегории статут на авторитети. Думата идва от латинската auctoritas (власт). Средновековието запазва думата „автор“ за църковните отци — първите християнски мислители — и за официалните коментатори на каноничните текстове. Писателите на простонароден език наричат себе си разказвачи (conteurs) или стихоплетци (rimoiers). Ще напомня, че до XIII в. всички литературни жанрове са в стихове. Към средата на XII в. разграничителната линия между авторите, пишещи на латински, и разказвачите, пишещи на простонароден език, започва да разделя и алегорията от символа. Първите прибягват до алегорията, вторите — до символа. Това разграничение е практическо, не теоретично. В латинските съчинения от Средновековието термините „алегория“ и „символ“ са взаимозаменяеми: и в двата случая става дума за иносказателност. В разказите на простонароден език за алегория или символ не се споменава. Аз използвам понятието „символ“, за да изтъкна новото, което внася куртоазният роман по отношение на модалностите на означаване. При символа връзката между означаващото и означаемото се гради на базата на естественото сходство между тях. Така разбират символа и германските романтици от края на XVIII и началото на XIX в. Гьоте, Шелинг и Шлегел говорят за алегория в случаите на условна иносказателност, докато наличието на вътрешна връзка между образа и смисъла (означаващото и означаемото) те определят като символ4.
Връщайки се при Кретиен дьо Троа след това теоретично отклонение, следва да отчетем водещата роля на символа в изграждането на художествения смисъл на неговите романи. Конкретните жестове, предмети, явления и случки получават допълнително значение от взаимодействието си с други елементи на романа. Значението на символа не е зададено предварително. То се ражда в пространството на конкретната творба и е плод на субективна интерпретация. Така читателят се утвърждава като последна инстанция на смисъла. Ето как детайлът, натоварен със символика, губи относителната си самостоятелност, а в същото време читателят излиза напред в активната позиция на интерпретатор.
Третият принос на Кретиен дьо Троа е свързан с композицията на романната фабула. В пролога на Ерек и Енида той определя работата с по трансформиране на изходния материал в роман като композиция (ст. 14). За целта използва думата conjointure — свързване, обединяване както на откъслечни устни разкази, така и на отделни епизоди от интригата в едно повествователно цяло, подчинено на общ художествен замисъл. С това Кретиен като че ли изчерпва обясненията за своята повествователна техника. Нито той, нито друг писател от онова време не е оставил „поетическо изкуство“, теория за романа. Но и петте творби на Кретиен се отличават с определена стилистика — знак за писателска зрялост. Долавяли са я и съвременниците на Кретиен, и писателите през следващите векове. В този смисъл романите на Кретиен не просто проправят пътя на новия жанр. За хубаво и за лошо те се превръщат в задължителна рамка за всеки следващ рицарски роман независимо от неговата специфика.
4
Относно възгледите на германските романтици за символа и алегорията вж. Tzvetan Todorov,