След това валията ме придружи до двора и остана там, докато излязох през портата с коня — една чест, каквато рядко е бивала оказвана някому.
— Аллах да те съпътства и да те вземе под закрилата си! — извика подире ми, макар в неговите очи да бях неверник.
Още с излизането ни от града узнах какви строги мохамедани бяха моите двама арнаути. Едва бяхме загърбили последната къща, те слязоха и чаушът каза:
— Ефенди, позволи да си изречем молитвата за път! Всеки истински вярващ пристъпва към едно такова пътуване само по времето на Следобедната молитва. Ние обаче потеглихме още в предиобеда. Тъй като си християнин, ти не знаеш, че с това си предизвикваме гнева на Аллах. Сега трябва да го укротим с молитвата си.
Те разкопчаха чуловете си, за да ги употребят като молитвени килимчета — едно използване каквото още не бях виждал, — коленичиха върху тях и отправиха, обърнати към Мека, молитвата си с полугласно мърморене и многобройни поклони. Дали го правеха от сърце, или искаха още при започване на пътуването да ми докажат, че съм техен повереник, наистина, но все пак гледат на мен като на гяур? Като войници те трябваше да спазват уставната дисциплина и следователно не бяха свикнали да потеглят по време на Следобедната молитва. Военната необходимост често изискваше заобикаляне на верските предписания.
Аз ги оставих, без дума да кажа, и се възползвах като истински неверник от свободното време за преглеждане на тенбиха, който бях получил от валията. Според този документ можех да поискам във всички селища всичко, което можеше да изиска един султански бързоходец. Това ми бе много приятно. Любопитството ме подтикна да отворя също и малката кесийка, в която се намираше заплащането за моя кон. Той си беше обикновена кранта, а сумата превишаваше най-малко осем пъти неговата цена. Валията не можеше да се нуждае от коня за себе си и бе ясно, че го е купил, за да може под тази форма да ми направи подарък. Не ми мина и през ум да се ядосам от това.
Когато молитвата свърши, продължихме ездата. Арнаутите не разговаряха много с мен. Отвръщаха ми само когато ги попитах нещо, и то така сухо, че аз разбрах — не им е приятно да повеждат разговор с един ефенди. Когато приказваха помежду си, си служеха с техния мирдитски език, от който ми бяха известни едва трийсетина думи. Яздеха, както им дойде — пред мене или зад мене, без да ги е грижа къде съм аз. Като че бях въздух за тях. А когато по обяд наредих да спрат в едно село, защото исках да си набавя нещо за ядене от мухтара [7], поискаха, когато бе донесено, веднага да се нахвърлят върху него, сякаш аз изобщо не съществувах или трябваше да се задоволя с остатъците. Чаушът взе, без да го е грижа за мен, паницата от мухтаря, седна с нея на земята до ахапапина си и вече разпери пръсти да бръкне, когато аз се надигнах, също без дума да кажа, взех им паницата, отидох с нея настрана, сложих я между краката си, извадих лъжицата си от пояса и започнах да се храня.
— Ефенди, манджата е и за нас! — извика чаушът гневно.
— Чакайте! — отвърнах аз и продължих да си греба.
— Ние сме правоверни и не можем да ядем от онова, което е оставил един християнин!
— Аз съм вярващ християнин, който щеше да ви окаже честта да ядете с него, ако бяхте офицери. Саид Калед паша, моят приятел, ви постави под моя команда, а не мен под ваша!
Моите «закрилници» подминаха думите ми с мълчание и отидоха в къщата да си поискат друго ядене, но от този момент се държаха към мен още по-неуважително отпреди. В Яхшах хан, където останахме през нощта, не ги видях от мига, в който слязохме от конете, до утрото, когато възседнах коня, за да продължа ездата си. От закрилата им не се нуждаех, аз можех и сам да се закрилям и тъй като те можеха само да ми попречат, за мен щеше да е по-добре изобщо да не ги бях вземал със себе си, толкова повече че през втория ден забелязах, че навсякъде, където се отбивахме, те нарочно ме охарактеризираха като християнин. Това сега, през поклонническото време, можеше да има неприятни последици.
В Яхшах хан бяхме получили отпочинали коне. На следващото утро отново щях да се нуждая от такива, още повече че днешната езда беше много напрегната, тъй като пристигнахме в Балчик през Йозгат едва късно вечерта. Там имаше хан, пред който слязохме. Понеже на моите двама «закрилници» през ум не им мина да се погрижат за мен, повиках сам ханджията, за да му съобщя желанията си. Като видя разпореждането на валията, той се почеса смутено зад ухото и каза: