— Да не говорим пък, че притежавам ръкописа, от който сте зависими.
— Естествено.
Просто трябва да призная. Предложението ме поласка. Искаха да ме вземат. Искаха да ме приемат в специална, свръхсекретна група учени. Бях добре дошъл в отбора.
— Питал ли си вече онези… съвета?
— Формалностите са уредени. Липсва ни само подписът ти върху декларацията за мълчание и клетва за лоялност. Ще минеш директно под мое ръководство. Вече си проверен от ПСТ60 и ЦРУ. Ти ще бъдеш моя лична отговорност, Бьорн.
Мисълта да се присъединя към проекта отвори нова врата в главата ми. Врата, за която не бях и подозирал — а и не знам какво доведе до нея.
— Ако избереш да се включиш към нас, да станеш част от екипа, ще мога да ти разкажа повече. Много повече.
Част от екипа…
— Може би ще се нуждая от добър археолог… Засега разполагам със страшно много умели археолози, за да ръководят самите разкопки. Само че има вероятност да ми потрябва личен съветник, археолог, който да бъде моята дясна ръка и да ми помага.
— Какви разкопки?
— О… — възкликна КК и се облегна назад, — просто най-вълнуващото археологическо откритие на света — разкопки, които тотално биха засенчили Картъровото откритие на Тутанкамон. Разкопки, Бьорн, които ще поставят началото на нов световен ред.
6.
Твърдението звучеше толкова невероятно и преувеличено помпозно, че разбрах колко сериозни бяха думите му.
— Какво търсиш, КК?
— Бьорн Белтьо, искаш ли да хванеш лопатата, четките и адското си твърдоглавие и да се присъединиш към мен в търсенето на нещо фантастично?
— Ще ми разкажеш ли всичко? Ако кажа да — ще ми разкажеш ли всичко?
— Малко по малко — изкиска се той. — Постепенен протокол.
— Нали не е някаква измама, КК?
— Не, Бьорн, никаква измама не е. Къде е ръкописът?
— Чакай, чакай. Трябва да си изясня това. Ако ти дам ръкописа, ще ме приемете в Проекта Луцифер?
— Правилно.
— И ще участвам в археологическите разкопки?
— Правилно.
— И няма да криеш нищо?
— В хода на проекта ще научиш всичко.
Преглътнах. Тежко. Сърцето ми бумтеше. Силно.
— Какво ще кажеш? — настоя той. — Договорихме ли се?
Помислих си за Кристиян Кайсер. За Тарас Корольов. За Мари-Елиз Моние. За всичко, което им дължах.
Можех и да продължа да си мълча. Можех да продължа личната си, дребна битчица за ръкописа. Бьорн, неуморният рицар.
Или пък да започна да се доверявам на хората.
И да стигна до някъде.
Може би скоро ще започнеш да вярваш на хората около теб, Бьорн Белтьо.
Можех да избера да стана част от една общност. Можех, доброволно и изпълнен с новооткрит идеализъм, да се присъединя към човечеството.
— Бьорн?
Погледнах го в очите и си поех дълбоко дъх, преди да отговоря:
— Ръкописът е в Исландия.
7.
Признанието предизвика чувство на облекчение, на неизбежност, на любопитство към всичко, което ме очакваше. Мислех си, че ще съжаля. Веднага. Но не. Чувствах, че бях постъпил правилно. Чувствах се добре.
Съвсем искреното смайване на КК издаваше, че Исландия не бе му минавала през ума. Същевременно долових и още нещо по лицето му: облекчение, радост, задоволство.
— Исландия? — повтори той.
— В Рейкявик. На сигурно място е.
— Колко сигурно?
— В защитено от пожари хранилище.
В погледа му личеше как мислеше, разсъждаваше.
— Ама разбира се! — възкликна той. — В института „Арни Магнусон“.
— За него знаят само няколко учени там. Хора, на които имам безусловно доверие.
— Кога ще го вземем, Бьорн?
— За мен няма значение.
— Ще помоля пилотите да бъдат готови за излитане утре рано.
8.
— Е — заявих аз напрегнато и усетих как кръвта ми бушуваше из вените, — сега е твой ред. Каква е тайната?
КК се поколеба точно като мен, сякаш истината бе дълбоко загнездена и в него. Прекрасно знам какво е да разкриеш тайна, която си носил дълго време в себе си.
— Тайната — започна той, — е обширна и сложна.