Усетих в себе си пламъчето на любопитството. Поривът да разбера. Поривът да узная.
— Какво е криела?
— Не още, Бьорн.
— Постепенен протокол?
— Постепенен протокол!
— Значи ще откриете руините на Вавилонската кула с помощта на компютърна програма, написана преди няколко хиляди години…
— Ние, Бьорн, ние ще открием руините на Вавилонската кула с помощта на компютърна програма, написана преди няколко хиляди години. И това — добави КК и въздъхна дълбоко, — е само началото.
XII. Божията порта
1.
Рейкявик-Оксфорд
17-24 юни 2009
На следващия ден, сряда, двамата с КК отлетяхме за Исландия. С нас в гълфстрийма имаше и двама бодигарда. Дъг и Дънкан бяха морски тюлени. Никой от тях не гъкваше.
Тран ни посрещна на летището. Дъг и Дънкан ни придружиха в колите за ескорт от американското посолство. Тран ни караше с форд бронко по голия, обрулен от вятъра терен между Кефлавик и Рейкявик. Разказваше ни разпалено за оригиналните текстове, открити в саркофаг в Скалхолт. Исландските археолози се натъкнали не само на изгубени текстове от Сага за Гунар и по-старата Сага за Нял, два от многото ръкописи, обединени през XIII век в Сага за Нял, но и на редица непознати текстове, които хвърляли нова светлина върху възникването на исландското национално богатство.
В института „Арни Магнусон“ той ни поведе надолу по витата стълба към хранилището за ръкописи в подземието. Пазеха писмената история на Севера и най-старите ръкописи на Исландия зад дебела и тежка стоманена врата, заключена с код.
Ръкописът, който му бях поверил преди месец, беше скрит в картонена кутия, обозначена с името Einars Pattr Skulasonar61 — между оригиналите на Сага за Егил и Сага за Ейрик Рауде. Тран отвори плоската картонена кутия и разгърна предпазната опаковъчна хартия.
Евангелието на Луцифер.
— Открихте ли нещо повече? — попита Тран.
— Не много — отвърнах уклончиво. Постепенен протокол…
— Както знаете — той премести несигурен поглед от КК към мен, — ние анализирахме материала.
— Така ли? — попита КК с известна строгост.
— През цялото време допускахме, че това е пергамент. Препарирана животинска кожа. Но не е така.
— Какво е тогава? — попитах.
— Знам, че може да се дължи на грешка… но нашите химици твърдят, че материалът е синтетичен.
— Синтетичен? — повтори КК, преди аз да успея.
— Както казах, вероятно е да се дължи на грешка в анализите. Просто не разбираме как може да е възникнала.
Той върна хартията върху ръкописа и затвори кутията.
— Благодаря, че ни го даде временно — подаде ми я.
Да си кажа право, май се радваше да се отърве от текста.
2.
Върнахме се в Англия още същия следобед. Хеликоптер ни отнесе от Хийтроу до лабораторията за ръкописи в Оксфорд.
Когато предадохме текста на д-р Гордън, щабът на лабораторията, оглавяван от трима палеографи, математик, експерт по кодовете, езиковед, географ, семиотик и историк, чакаше строен, нетърпелив, разпален и напрегнат.
Мигът бе тържествен, церемониален. За първи път от Никейския събор насам, след 1700 години, ръкописът „Евангелието на Луцифер“, бе събран в един цял кодекс.
Щабът от учени беше изправен пред нещо, което очаквахме да се окаже страховита задача: да изкопчи някакво значение от прастарите, неразгадаеми символи.
3.
Беше дъждовна вечер. Д-р Алис Гордън се обади на КК и ни помоли да отидем в лабораторията за ръкописи в Оксфорд. Незабавно.
Разгадали кода.
— Точно както предполагахме — обясни тя на КК, когато ни посрещна след проверката за сигурност. Беше задъхана, зачервена и разрошена, сякаш идваше право от обятията на някой любовник. — Щом третата част си дойде на мястото, дешифрирането излезе изненадващо просто. Всичко си беше готово.
Разкикотена от вълнение и изтощение, д-р Гордън ни заведе до асансьора и слязохме в подземната аудитория. Двамата с КК бяхме прогизнали по пътя от колата до входа. Докато цедяхме водата от дрехите си, тя включи аудио-визуалната уредба и намали светлината. Големият екран се спусна с жужене. Д-р Гордън започна прожекцията.