Вдишах слабия аромат на тамян и точно в този момент, изпълнен със задушливата миризма, осъзнах, че се бе случило нещо ужасно. Не мога да обясня това усещане. Не съм ясновидец. На младини си мислех, че съм наследил капка от способностите на баба ми. Казваха, че говорела с мъртвите. Вече съм загърбил всичките тези глупости. И все пак, замисля ли се за секундите, преди да отворя вратата на спалнята, знаех без каквото и да било съмнение, че Кристиян Кайсер бе мъртъв. Това прозрение ме накара да си спомня предупрежденията на непознатия, който ми бе позвънил няколко пъти през изминалата седмица. Някой, който знаеше за ръкописа. Говореше английски с акцент. Бях разказал на Кристиян за него. Никой от нас не подозираше кой може да е той. Украински полицай? Изследовател от Киево-Печерската лавра, колега на Корольов? Незаконен колекционер?
Почуках с юмрук, колкото ми стигаха силите… „Кристиян?“ — после сложих ръка на бравата и открехнах вратата.
III. Ритуално убийство (1)
Кристиян Кайсер лежеше на леглото си гол, върху опънат копринен чаршаф със скръстени на гърдите ръце. Очите му бяха хлътнали. Долната му челюст бе паднала, придавайки му усмивката на мъртвец. Тялото беше бяло като тебешир, кухо. Членът му се бе сгърчил до парченце кожа в гнездо от сива стоманена вълна.
Наоколо из спалнята горяха свещи — по пода, по масите, на перваза. Многобройни восъчни свещи. Невъобразимо много.
Времето спря. Дъхът ми секна. Останах на място, парализиран, вледенен. Ударите на сърцето ми гърмяха в гърдите, в ушите ми, в цялата трепереща мрежа от артерии и вени. Коленете и ръцете ми започнаха да се тресат. Капки пот избиха по челото ми, под мишниците, по гърба. Мозъкът ми не успяваше да се свърже с останалата част от тялото. Погледът ми регистрираше всевъзможни детайли като далечен, безпристрастен наблюдател. Слънчевата светлина в процепа между завесите. Пантофите в долния край на леглото. Недопитата чаша с вода на нощното шкафче. Чашката за лекарства. Книгата. Дрехите, старателно подредени върху инвалидната количка. Пижамата, сгъната отгоре им. Восъчните свещи. Трупа.
Неволно изстенах.
Боже мой, Кристиян… какво ти се е случило?
Сър Франсис дойде тихичко. И се махна на мига.
Приближих се колебливо. Краката едва ме носеха. Изби ми студена пот. Наложих си да не обръщам внимание на миризмата. Кожата му беше като восъчна, лъскава. Той обаче не миришеше. Още не. Едва ли бе лежал така дълго. През сладникавия аромат на тамян и топящ се восък усещах и някаква друга миризма — по-остра, металическа. Не успях да я определя.
Беше толкова бял. Смъртта го бе обезцветила. Беше по-блед и от мен. Как може смъртта да те направи толкова невъобразимо блед?
Някой го бе убил. Очевидно беше. Не си умираш така. Не и от само себе си. Не умираш гол, в легло без завивки, със скръстени ръце и стиснати юмруци, обкръжен от пламтящи восъчни свещи. Имаше нещо… наложи ми се да потърся думата… ритуално в начина, по който лежеше. Сякаш погребалният агент и свещеникът вече бяха минали оттук и отишли да донесат саван и светена вода.
В продължение на минута стоях така, загледан в бездиханните останки на мъртвия ми приятел. Накрая той изчезна зад воал от сълзи. Затворих очите му, преди да повикам полицията.
IV. Ключовият свидетел
Курт Хенриксен — Курт с „C“, Хенриксен с „ch“6 — беше здрав и як следовател с рогови очила в косата, тефтерче в джобчето на гърдите си и поглед, способен да съкруши и най-закоравелия престъпник, принуждавайки го да признае всичките си провинения.
Из апартамента щъкаха униформени и цивилни следователи. Специалисти в бели гащеризони се клатушкаха от стая в стая подобно на пингвини. Аз самият седях на един стол в гостната и си мислех, че полицаите вече са ме забравили. Един от пингвините имаше нещастието да ме настъпи и разсеяно помоли за извинение. Курт Хенриксен през цялото време обикаляше наоколо, надничаше по полицата с книги, отваряше врати на шкафове, провери и на каква честота бе настроено радиото. Беше пристигнал по-късно от останалите полицаи. Може би нямаше сирени на колата си.
— Повечето пропускат дребните детайли — изведнъж отбеляза той. Двайсетте години в полицията на Осло не бяха изгладили меките съгласни и останките от гърлено „р“. — Само че можем да научим много от всичко, което ни се струва незначително. — Протегна ръка. — Курт Хенриксен. Главен инспектор. Районна полиция на Осло, втори отдел. Курт с „C“. Хенриксен с „ch“. Така стоят нещата. Ти си намерил мъртвия?