— Изглеждаш уморен — отбелязах аз.
— Благодаря за загрижеността. Добре съм.
— Знам как са умрели монасите.
— Така ли?
— Сигурно и ти си разбрал?
— Резултатите от аутопсията ще бъдат готови всеки момент. Каква е твоята теория?
— Самоубийство.
— И аз така си мисля. Въпросът е как са се справили.
Някой почука силно на вратата, направо ми се стори, че възнамеряваше да я разбие. С юмрук.
— Влез, Дик! — викна КК.
Началникът по сигурността от Проекта Луцифер се наричаше Дик Стоун55 и изглеждаше точно така. Беше толкова широкоплещест и мускулест, че се притесних да не би вратата да се окаже твърде тясна и на влизане господин Стоун да изкърти рамката заедно с малко от стената.
— Какво знаем? — попита КК.
— Самоубийство.
— По какъв начин?
— Зъби.
— Зъби?
— Прехапали са главната артерия на китката си.
— Един на друг?
— Всеки своята.
Мълчание.
— О, небеса… — въздъхна КК.
— Възможно ли е да се нахапеш до смърт? — попитах.
Дик Стоун стоеше неподвижен, сякаш въпросът не го засягаше.
— Жертвали са се — обясни КК. — Като мъченици. Sanctus bellum. Жертвали са се, за да получат блаженство.
— Сър? — обади се Дик Стоун нетърпеливо, сякаш нямаше търпение да се върне в залата за аутопсии и да разгледа пораженията отблизо.
Когато ни остави, аз се вгледах внимателно в КК. Най-сетне изплюх предположението, което бушуваше в мен още откакто двамата стояхме в килията на примипила:
— Посланието на монасите ти говори нещо, нали? Нещо повече от това, което спомена?
Той сви рамене с престорено равнодушие. Вече го опознавах.
— За мен посланието е непонятно. Сатаната спял като мъртвец в пирамида и щял да се събуди в деня на Страшния съд. Ти обаче прозираш значението. Знаеш нещо, КК, личи ти. Проумяваш какво целят.
— Мога само да гадая, също както и ти.
— Разказа ми, че имате три хипотези за съдържанието на евангелието. Три хипотези. Три части. Трима монаси. Три се повтаря през цялото време. Поръчал си на Марк да ме посвети в едната теория. А другите две?
— Трябва да проявиш търпение, Бьорн.
— КК, ти искаш ръкописа, а не ми разказваш нищо. Аз съм точно толкова упорит, колкото и ти.
— Вярно е, да.
— Аз имам ръкописа. Ти имаш тайни. Ако искаш това, което притежавам, трябва да споделяш. Трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш!
През бурканестите стъкла на очилата червеникавите ми очи могат да изглеждат невероятно настоятелни.
— Бьорн…
Както баща въздиша тежко пред непокорния си син.
— Мога да си замина, нали знаеш!
— Не бъди толкова инатлив.
— Искам да знам в какво се състоят другите две теории!
КК ме погледна уморено.
— Разследват ги в Англия, не тук, в Рим.
— Ами да тръгваме!
— За Англия?
— Естествено.
— Бьорн, не може…
Разбира се, че можеше.
Бричката си остана в задния двор, а аз и КК прелетяхме от летище „Леонардо да Винчи“ до „Хийтроу“ с гълфстрийма.
Рим, май 1970
Той си мислеше: „Всеки човек, подложен на натиск достатъчно дълго време, стига до мига, когато вече не издържа“.
Джовани влезе в банята, коленичи пред тоалетната чиния и повърна. Така. Добре му се отрази. Изправи се тромаво и забеляза, че от ъгълчето на устата му се стичаше лига. Кранчето изскърца, когато пусна студената вода, която пък се оказа само хладка. Напълни шепите си. Изми си лицето. Няколко пъти. Погледна се в огледалото. „Изглеждаш като призрак, Джовани.“ Лицето му беше подпухнало, белезникаво. „Трябва да се избръсна.“ Срещна собствения си поглед. Изпи глътка вода с вкус на хлор, направи гаргара и я изплю. Изми си зъбите с огромно количество паста за зъби. След това намаза лицето си с пяна и се избръсна с бръснача.
Когато Силвана беше на седмица и половина, само няколко дни след като с Лучана ги бяха изписали от болницата, тя се разболя. Кожата й стана влажна и жълтеникава. Не искаше да суче. Джовани си спомняше бездънния страх да не би да си отиде. Загърнаха я в одеяла и отидоха право в клиниката, където я прегледаха. Лекарите й дадоха захарна вода и я приеха за наблюдение. Тя възвърна апетита и свежата си кожа, но така и не разбраха какво я бе сполетяло.