Никой от нас не каза нищо. Моник се бе разплакала и тихо подсмърчаше.
— Verdorie59 — продължи Дирк. — Не смятах да звуча толкова помпозно и мелодраматично, а ето че се развихрих.
— Всичко е наред, Дирк — утеши го КК, — не мисли за това. Искал си да кажеш нещо на Бьорн?
— Някои от нас са големи щастливци — имат си мисия в живота. Цел. Смисълът на всичко. За мен това беше „Евангелието на Луцифер“. Разбирам, Бьорн, че се колебаеш да се разделиш с него. Подозрителен си. Така и трябва.
Не можех да отговоря. Да си кажа право, бях потресен. Все пак Дирк умираше.
— Имам една молба към теб, Бьорн.
Срещнах погледа му на екрана.
— Искам да те помоля да дадеш ръкописа на КК. На Карл Колинс. Той е човек, на когото можеш да разчиташ.
Някъде дълбоко в мен се откърти нещо тежко и се срути в бездната. Прозрение. Разбиране.
Дай ръкописа на КК.
На Карл Колинс…
Той е човек, на когото можеш да разчиташ…
Дирк… КК…
Очевидно бе, че се познаваха. През цялото време са се познавали.
Ако Дирк играеше в отбора на КК — това означаваше ли, че и Моник беше в кюпа? Потънах в размишления. Опитвах се да разбера. Погледнах Моник. Тя не срещна погледа ми.
— Вие се познавате? — попитах наполовина Дирк, наполовина КК.
— Донякъде — отвърна Дирк.
КК не каза нищо.
Нито Моник.
Донякъде.
Признанието на Дирк криеше много повече от тази дума. Съществуваше връзка между него и КК — а оттам и с Моник.
Моник сложи ръка върху моята. Аз я дръпнах.
— Бьорн — обади се Дирк, неподозиращ какъв душевен хаос бе предизвикало у мен признанието му. — Не чувствам, че двамата с теб се познаваме достатъчно добре, за да имам правото да те моля да ни дадеш ръкописа заради мен. И все пак правя точно това. Вярвай ми, бих стигнал дотам, че да те умолявам, ако това би помогнало. Бих се изтърколил от това легло, бих паднал на колене и замолил… ако вярвах, че ще се трогнеш от молбата на един умиращ човек. Само че знам колко си твърд, Бьорн. Някои сигурно биха те нарекли упорит.
Последното каза с разоръжаваща усмивка. Разбира се, беше напълно прав.
— Преди много години, в друго време, в друг свят, аз бях същият като теб — продължи Дирк. — Честолюбив, любознателен, самоуверен. Разбирам защо се колебаеш. И въпреки това те умолявам. Посветих живота си на „Евангелието на Луцифер“ и страшно ми се иска да видя отговора на загадката, преди да умра. Така ми се иска да узная…
Мълчание.
— Мислех си да направим бартер, ако искаш — каза Дирк. — Мога да ти разкажа защо Джовани Нобиле, италианският демонолог, е постъпил толкова ирационално. Информацията може да ти бъде от полза. В замяна ти ще изпълниш моето желание. — Дирк не дочака отговора ми: — Така или иначе мога да ти разкрия тайната. Знаеш, говори се, че полудял. Застрелял четирима души. После изчезнал с „Евангелието на Луцифер“. Това е малкото, което знаем. Никой обаче не си задава въпроса защо е постъпил така. Защо, Бьорн? Защо „Евангелието на Луцифер“ е превърнало трезвия теолог в убиец? Защо е застрелял четирима мъже? Защо ръкописът е бил толкова важен за него? Никой не е задал очевидния въпрос. Защо? Полицията, медиите, обществото — всички са питали само какво се е случило. Как? Кога? Никой обаче не е попитал защо.
— Защо?
Дишането на Дирк звучеше като играта на есенния вятър с повехналите листа.
— Сто на сто си чул, че дъщерята на Джовани е изчезнала заедно с него. Казваше се Силвана. Чудесно малко момиченце. На десет години. Силвана Нобиле… Никой обаче не знае, Бьорн, че е била отвлечена от религиозни фанатици.
— Дракулсънджейците?
— Разбира се.
— Заради ръкописа?
— За да принудят Джовани Нобиле да го даде.
— Получили ли са го?
— Не.
— Какво е станало с нея?
— Отвлекли я пред училището и я скрили в ковчег, саркофаг, в изоставен параклис в закрит манастир в покрайнините на Рим.
— Какво говориш? Десетгодишно момиче? В ковчег? Как може някой да падне толкова ниско? Дори дракулсънджейците? Какво се е случило с нея? Не ми казвай, че е загинала там.
Дирк продължи, сякаш не бе чул въпроса: