2.
Фин беше повлечена към изхода на самолета заедно с останалите петстотин пътници, повечето от които египтяни, дошли през отпуската да се видят със семействата си. Движеше се през шумната, гръмогласна тълпа, успя все пак да намери багажа си, а после прекара почти цял час на опашката на митницата, за да го освободи. Залата на терминала беше претъпкана с посрещачи, но тя успя някак да стигне до изхода на стъклената сграда без особени поражения, ако не се броят няколкото бързи анонимни ощипвания на излизане от самолета и непохватният опит да отворят ципа на чантичката на кръста й и да откраднат портфейла й в залата за проверка на багажа. Когато успя да премине през тълпите на митницата и през още по-голямото струпване от хора на имиграционното гише и най-после стигна до изхода на терминала, тя се бе разделила с почти сто долара, дадени под формата на „благодарности“ и „такси“ на половин дузина летищни служители и чиновници.
Навън жегата я блъсна като юмручен удар. Също и миризмата. На земята замърсяването на въздуха беше почти видимо, като металическа мараня в далечината, но онзи тип Хилтс беше прав за вонята. Смърдеше на гигантска кофа за боклук. Фин тихичко се изсмя на глас. Толкова години учение и накрая това.
Огледа се. Гъмжеше от хора. Хиляди. Десетки хиляди и всички явно знаеха накъде отиват. Половината от мъжете носеха западно облекло, докато другата половина бяха облечени в объркващо разнообразие от дълги развети роби, наречени джелабиа. Някои носеха тюрбани, други малки бродирани шапчици, наречени тагия, а трети кафии2 със златни ленти в стил Лорънс Арабски. Жените носеха поли или по-традиционните роби, всички бяха с покрити глави, с кърпи или изцяло забулени. Нейната коса с цвят на мед, хваната на опашка и едва покрита от износената бейзболна шапка, привличаше доста внимание от страна на мъжете и усещането не беше от приятните.
Наоколо бе задръстено от коли, камиони, минибусове, мотопеди, таксита и туристически автобуси. Клаксони ревяха, хора се надвикваха и ръкомахаха. Имаше дори конска каруца с огромни гуми, накачулена с очукани джанти. Фин вече беше широко усмихната. Беше горещо като в ада, а слънцето светеше ослепително. Шумът едва се издържаше, а трафикът добавяше собствена нотка към задушливия въздух. С една дума — лудница.
Но й харесваше.
С ръчна чанта в едната ръка, влачейки куфара зад себе си, Фин се промъкваше през шумната тълпа и се оглеждаше за обещания шофьор. Очакваше тойота „Ленд Круизър“ като в Дискавъри ченъл — на висотата на предвкусваните приключения — или още по-добре „Ленд Роувър“. Отреденото й превозно средство обаче се оказа една ръждясала линейка „Фиат“ в окаяно състояние, която в даден етап от дългата й служба беше преправена на минибус. Някога фиатът е бил червен, но отдавна цветът му бе избелял до розов. Още личаха едва забележимият бял кръст и надписът „Бърза помощ“ по средата през каросерията. Отстрани стоеше млад мъж в сини джинси, впита по тялото тениска и лъскава коса като на Елвис Пресли. Имаше вид на шестнайсетгодишен, но Фин знаеше, че впечатлението е измамно. Пушеше цигара и очевидно се опитваше да изглежда като Ал Пачино в „Белязаният“. Държеше картон, на който пишеше „Експедиция Адамсън“. Усмивката й стигна до ушите. Чудно колко енергия може да ти влее думата „експедиция“ след продължителен полет в претъпкан самолет.
Тя прекоси бързо широкия тротоар и улицата до отсрещната страна, където беше паркиран фиатът.
— Аз съм Фин Райън.
Младият мъж въздъхна отегчено и изпусна тънки струйки дим през ноздрите си. Изглеждаше абсурдно.
— От кои сте?
— Какво имате предвид?
— Това, което казах. Археолог? Химик? Доброволец? Специалист? — Английският му беше перфектен и почти без акцент.
— Аз съм илюстратор.
Той кимна и я огледа от глава до пети. Ако не беше младостта му, Фин би нарекла този поглед похотлив.
— А вие кой сте?
Лицето му придоби кисело изражение.
— Ахмед, шофьорът. Ахмед, преводачът. Ахмед, отговорник за работниците.
— Схванах, че се казвате Ахмед.
— Не можете да произнесете истинското ми име. Американците смятат, че всички египтяни се казват Ахмед, Абдула или Мохамед, така че аз съм Ахмед. Ахмед египтянинът — изсмя се насила той.
Фин се усмихна.
— А как според египтяните се казват всички американци?
— Във вашия случай Ах’мар ката ат нан — отвърна Ахмед и изви вежда.
— Моля?
— Означава червенокоса… нещо такова — намеси се един глас зад нея.
2
Кафия — памучна кърпа за глава, обикновено бяла или карирана, която се връзва с лента, наречена агал. — Б.пр.