Беше Хилтс, тъмнокосият фотограф от самолета. Беше обут с износени панталони в авиаторски стил, кехлибарени на цвят, носеше много стара тъмносиня шапка с козирка, на която имаше кокарда от златни пилотски криле и изтъркано и напукано кожено авиаторско яке, твърде тежко за ужасната жега. Между устните му димеше леко крива пурета. Багажът му се състоеше единствено от голяма брезентова торба, на която пишеше „ХИЛТС“.
— Аз съм Хилтс — представи се той, после се наклони към Ахмед и прошепна: — Балаак бенана дери лоуТул’а!
Челюстта на Ахмед увисна.
— А-ах! Говорите дарджа?
Хилтс издрънка още нещо на един дъх на мелодичния диалект и кръвта се отдръпна от лицето на младия египтянин. Той измънка някакви думи на Фин, без да посмее да я погледне.
Хилтс преведе:
— Извинява се, че те обиди и те моли да му простиш.
— За какво?
— Не ти трябва да знаеш. — Той се обърна към Ахмед. — Защо не натовариш багажа в буса?
— Да, разбира се, господин Хилтс — кимна Ахмед и започна да товари.
— Участваш в експедицията? — попита изненадано Фин.
— Споменах, че съм фотограф.
— Приличаш повече на летец с това облекло — посочи с брадичка шапката и якето.
— Това също — усмихна се той. — Аз съм…
— Не ми казвай — прекъсна го Фин и се засмя. — Ти си аерофотограф, правиш снимки от въздуха.
— Досетлива си за момиче.
Качиха се на минибуса. Ахмед седна зад волана и поеха към града. Шофирането в Кайро представляваше кратък урок по изкуството на автомобилния хаос. В египетската столица живееха тринайсет милиона души и ако се съди по навалицата, всички бяха в колите си и се опитваха да се доберат до някъде. Повечето от превозните средства бяха стари — японски, руски или френски, на много от тях им липсваше поне по една част от бронята. И всички надуваха клаксони. Червеният светофар не го имаха за нищо. Нямаше платна, а пътните полицаи бяха навсякъде, ала без успех, както се виждаше.
— Представи си, че си есенно листо, носено от бързотечаща река — предупреди Хилтс философски, докато Ахмед нахално си пробиваше път. — Накрая все ще стигнеш, но не непременно по избрания маршрут, нито със скоростта, с която си възнамерявал.
Хотел „Нил“ от веригата „Хилтън“ представляваше монолитна бетонна сграда от края на петдесетте, първият модерен хотел, построен в Кайро. Извисяваше се като гигантска цигарена кутия и закриваше гледката към Нил на Мидан Тахир, пренаселения център на финансовия квартал, към който от различни посоки се стичаше целият трафик. Ахмед ги остави на входа на Корниш ел Нил3, хвърли чантите им на тротоара и обеща да се върне след четирийсет и осем часа, за да ги закара заедно с останалите членове на експедицията до летището в квартал „Имбаба“ от другата страна на реката. Младият мъж им кимна отсечено, затръшна вратата и отпраши обратно към гъмжилото от коли, надул клаксона сред облаци изгорели газове.
— Добре дошла в Кайро — ухили се Хилтс.
Помогна на Фин с багажа и двамата се регистрираха на рецепцията със стандартен дъбово мраморен плот. След като приключиха, пилотът фотограф се качи с нея в асансьора.
— Да се видим след час в „Да Марио“ — предложи, преди да слезе на етажа си. — Имам нужда да се подкрепя с порция лазаня.
— „Да Марио“?
— Най-добрата италианска кухня в Кайро. Наред с тази в „Латекс“.
— „Латекс“?
— Барът на хотела. От класа е, колкото и невероятно да ти звучи. Имат наргилета с мирис на водка.
— Избирам лазанята.
— Правилно. В „Да Марио“ след един час. — Вратата на асансьора се затвори.
Фин се качи два етажа по-нагоре, намери стаята и хвърли чантите си в края на леглото. После излезе на балкона. Слънцето вече залязваше и хоризонтът на запад беше оцветен в кървави димни ивици от угасваща светлина. Не беше виждала по-зловеща, по-страховита и по-красива гледка през живота си, сякаш пред нея стоеше спомен от някогашно бойно поле или картина от бъдещето. Помисли си къде отиваше вдругиден: очакваха я шест хиляди години история едва ли не зад ъгъла. Постоя така за миг, после се обърна с разтуптяно от вълнение сърце. Влезе в стаята и започна да разопакова багажа си.
3.
В „Да Марио“ се набиваха на очи старинните лампи, обзавеждането от тъмно дърво и наредените бутилки кианти4 с оплетено около тях лико. Сервитьорите, египтяни до мозъка на костите, обикаляха с огромни мелнички за пипер и го предлагаха на гостите към всяко ястие. Някой в тъмния ъгъл пееше „Ке сера, сера“, акомпанирайки си с дванайсетструнна испанска китара. Хилтс режеше методично парченца от обилно поръсената си с пипер огромна порция лазаня, а Фин си боцваше от малката салата. Бяха си поръчали бутилка кианти. Хилтс се бе преоблякъл в къси панталони и обикновена червена тениска, а Фин носеше джинси и суитчър с логото на Нюйоркския университет, за да се предпази от ледения повей на климатика.