Борис Джонсън
Факторът Чърчил. Как един човек промени историята
Посвещавам на Лео Ф. Джонсън
Увод
Кучето на име Чърчил
Когато бях малко момче, никой нямаше и капка съмнение по този въпрос: Чърчил беше — ни повече, ни по-малко — най-великият държавник, който Британия е раждала в историята си. Още от детските си години имах доста ясна представа какво е постигнал — че е превел моята страна по тежкия път до победата, изправен срещу превратностите на съдбата и може би най-отвратителния тираничен режим, който светът е преживявал.
Познавах много от подвизите му. Двамата с брат ми Лео четяхме и препрочитахме биографичната книга Живот в снимки от Мартин Гилбърт толкова често, че бяхме научили наизуст надписите под фотографиите.
Знаех, че е бил блестящ оратор, а баща ми (сигурно като бащите на мнозина други от моето поколение) често ни повтаряше наизуст някои от най-прочутите му изказвания. Знаех също — още в онези години — че изкуството на риториката постепенно си отива. Знаех, че е бил забавен, дързък до непочтителност и "политически некоректен" даже по тогавашните, далеч по-либерални, стандарти.
По време на вечеря татко обичаше да ни разказва апокрифни анекдоти. Например как Чърчил бил в тоалетната и в същото време го информирали, че Lord Privy Seal[1] желае да го види, а той отвърнал, че е sealed in the privy[2], и т. н.
Знаехме също, че когато социалистическата депутатка Беси Брадок му заявила, че е пиян, той с изумителна прямота, отвърнал, че тя пък е грозна, но той поне на следващата сутрин ще изтрезнее.
Ако правилно си спомням, така научихме и историята за министъра от Консервативната партия и гвардееца. Сигурно сте я чували, но ще ми простите. Съвсем наскоро имах удоволствието да се насладя и на "каноничната версия" — лично от сър Никълъс Соумс, внук на главния герой, докато двамата обядвахме в "Савой".
Макар да съм сигурен, че Соумс, който е брилянтен сладкодумец, няма как да не е поукрасил нещата, историята все пак звучи много истинска и ни казва много за основната тема в тази книга: неповторимия дух на Чърчил.
Ето и разказът на Соумс:
"Един от министрите консерватори беше малко нещо мека китка, ако ме разбираш какво имам предвид — казва Соумс на такъв висок глас, че почти всички в ресторанта започват да обръщат глави, — макар че беше добър приятел на дядо ми. Горкия непрекъснато го хващаха "в крачка", но в онези дни, разбира се, журналистите не се вряха навсякъде и всичко оставаше скрито-покрито. Един ден обаче късметът съвсем му изневерил — хванали го да се забавлява с някакъв гвардеец на пейка в Хайд Парк в три през нощта, и то не кога да е, а през февруари. Това било незабавно докладвано пред председателя на парламентарната група, който пък се обадил на Джок Колвил, личния секретар на дядо ми.
— Джок — рекъл парламентаристът, — боя се, че имам много неприятни новини за еди-кого си. Пак обичайният проблем, но този път журналистите са го спипали и няма как да се покрие скандалът.
— Леле-мале — отвърнал Колвил. — Май ще се наложи лично да съобщя на министър-председателя.
— И аз така мисля.
И така, шефът на парламентарната група потегля за Чартуел (графство Кент) и влиза в кабинета на дядо ми, където той работел до старомодното си бюро.
— С какво мога да помогна? — обърнал се и попитал домакинът.
След което му била представена цялата злощастна хронология.
— Няма как да го оставим на поста — завършил притесненият гостенин.
Последвала дълга пауза, докато Чърчил замислено пушел пурата си. После рекъл:
— Дали ви чух правилно, че еди-кого си го били хванали с някакъв гвардеец?
— Да, господин премиер.
— В Хайд Парк?
— Да, господин премиер.
— На пейка?
— Точно, господин премиер.
— И то в три през нощта?
— Съвсем правилно, сър.
— В този студ! Божичко, човече, как да не се гордееш, че си британец!"
Знаех, че като млад е бил невероятен смелчага, че е видял немалко кръвопролития със собствените си очи, че по него са стреляли врагове на четири различни континента, че е бил сред първите хора, дръзнали да се качат на самолет. Също тъй знаех, че в престижното частно училище "Хароу" не блеснал с бог знае какви умения, че бил висок само метър и седемдесет, с тесен гръден кош и че сам успял да пребори заекването, депресията и безобразния си баща, за да влезе в историята като най-великия англичанин.
Усещах, че има нещо свещено и магично у него, защото дядо ми и баба ми почтително бяха запазили първата страница на Дейли Експрес от деня, когато той си отиде на деветдесетгодишна възраст. Радвах се, че самият аз съм се родил предната година: колкото повече научавах за него, толкова по-горд се чувствах, че макар и за кратко, двамата все пак сме се засекли на този свят. Затова ми се струва още по-тъжно и странно, че днес — близо петдесет години след смъртта му — сякаш има опасност той да бъде забравен или поне да не бъде запомнен така, както заслужава.