Но бях уморен, но светлината беше приятно мека, но навън морето приспивно шумолеше, но от високоговорителя идваха люлчини мелодии и аз задрямах.
3. Последна среща с Лорда
Един далечен женски глас любезно зовеше:
— Мистър Карлоу, on the telephone!
Отворих очи. Няколко секунди не можах да съобразя, че мистър Карлоу съм аз. Сетих се едва при второто повикване и скочих към кабината: беше капитан Добрев.
— Николай, здрасти! — дойде отсреща неговият бодър глас. — Настани ли се? Хубав хотел, нали? Търсих те в стаята, нямаше те. Видя ли Дафна Флеминг? Онази де, артистката! Бива си я, а? Много здраве от жена ми, кани те утре на риба. Имам и две бутилки евксиноградско…
— Капитане — казах, — нещо ново?
— Да, бе, за малко да забравя: открихме твоя човек.
Познавах си аз Добрев: бъбрив и уж развейпрах, но пипаше бързо и здраво.
— Къде?
— Ако още не е мръднал, в момента си пие ракията в бар „Гемията“ с един дебел мъж по къси панталонки и синя копринена риза. Май че си говорят на английски.
— Капитане, тенкю вери мач, бягам.
— Да не забравиш рибата, хей, че жената ще ме разкатае.
Хукнах към „Гемията“. Не беше далече. Пенсионираното дървено корабче, изкарало години по моретата, сега добросъвестно доизживяваше старините си като кръчма за чест и слава на Балкантурист. Килнато леко край брега, то приютяваше прохладна сянка, тръпчиво вино и келнери в пиратски доспехи.
Съзрях Лорда веднага: седеше на табуретката пред бъчвата-маса, както винаги леко изпъчен в своя лъскав сив костюм, и обясняваше нещо на дебелия мъж по къси панталони и синя копринена риза. Бяха съвсем сами — по тоя час хората спяха или бяха на плажа. Не ме забелязаха. Аз гледах от палубата през трапа на стълбичката и можех да ги наблюдавам спокойно, макар че не чувах нито думица от техния разговор.
Дебелият с късите панталони беше евреин — в това нямаше никакво съмнение, — типичен американски евреин и още по-типичен банкер. Много едър, с гърди и плещи на борец, силен врат, голяма пооплешивяла глава, извит нос, отпусната дебела долна устна и безкрайно уморен, по библейски меланхоличен и умен поглед: навярно Робинзон Голдсмит. От време на време боботещият му бас достигаше до мен, но той повече слушаше, кимаше, пушеше дебела пура и изпразваше чашка след чашка ракия.
Лорда, с пластирче под окото, изглеждаше загрижен и много изнурен. Дори мъжествената бръчка на бузата не можеше да смекчи израза на объркване, който се беше отпечатал върху лицето му през тия часове. Говореше тихо, но възбудено, тънките му, дълги пръсти нервно барабаняха по бъчвата. По едно време той се огледа наоколо, увери се, че са сами, бръкна в джоба и извади някакво зеленикаво листче.
— Няма ли да влезете? — чух глас зад себе си.
Обърнах се — беше един от пиратите с бяла кърпа в ръка. И тъй като не отговорих веднага, той премина на някакъв език, който при повече въображение можеше да се вземе за френски и от който разбрах, че съм канен вътре, защото вътре има „тре бон вино“.
— Ще остана тук — казах на чист български.
— Аа, другарче, тука не може. Или вътре, или вън. Хайде, чупка!
Да вляза, беше безсмислено, а пък не носех картата си, за да респектирам този ревностен служител на Лукул. „Чупих“ се.
Седнах недалеч на една скамейка, загледан във външната стълба на гемията, и скърцах със зъби, и си представих как Лорда показва моята фалшива стотачка B 28.333 и предупреждава дебелия Робинзон да се изпарява от България и по възможност да помогне и на него, Лорда, да се „чупи“ оттук, защото иначе го чакат още няколко години prison3.
Чаках повече от час. По алеите към морето запъплиха ята летовнички в безумно къси хавлийки, които отвличаха вниманието ми от гемията и дълга…
Двамата се спуснаха по стълбичката — стъпалата скърцаха под обемистото туловище на Робинзон Голдсмит — и тръгнаха към централната алея. Лорда разсеяно се огледа наоколо, но не ме забеляза — бях зад павилиона за цветя. Аз пък го наблюдавах внимателно — прав, висок, изпъчен, с гръцки профил и благородна осанка: не знаех, че го виждам жив за последен път.
Те стигнаха до паркинга пред хотела и докато се опомня, влязоха в една кола и се понесоха по посока на Варна. Беше виолетов мерцедес 220 с номер 61–07.
Напуши ме смях: сега оставаше само да седна във Веселиновия москвич и се спусна подир тях и също като в любимите филми на Ели да ги преследвам по крайбрежния път до вилата със спуснатите завеси, където ще заваря американци по тиранти и пищови под мишница. Направих друго: телефонирах на Добрев.