— Мислиш, че той…? — попита Добрев.
— Не зная… Може би… Имам лоши предчувствия.
А в същност никакви предчувствия нямах, нито лоши, нито добри, а само разочарование, че хипотезата ми за вносните фалшификати пропада напълно и че Мирски излиза прав и печели облога. Тия долари тук бяха чисто експортна стока, очевидно фабрикувана в страната и предназначена за чужбина. Едва ли някой ще се реши да рискува да внесе и след това да изнесе десетина хиляди фалшиви долари. По всяка вероятност производителите са съзнавали, че пазарът за долари у нас е ограничен, и са търсили по-обширни тържища за тяхното пласиране зад граница. В същото време обаче за мен вече нямаше никакво съмнение, че Лорда, ако не пряко, то косвено има връзка с фалшификаторите или разпространителите. Уверен бях също така, че човекът на телефона е бил той. Какво го е подбудило да звъни, бе друг въпрос.
— Добрев — казах, — сега вече Лорда ми трябва на всяка цена, и то колкото се може по-скоро.
— Значи тази вечер няма да се пие евксиноградско.
— Друг път, капитане. Сега ми дай Лорда.
— Тогава да бягам. Къде да те търся, ако ми потрябваш?
— Ще се навъртам в хотела. Там е оня Голдсмит. Той ми става все по-интересен… Но бързай, капитане, бързай!
Волгата изчезна зад завоите със сто километра в час, а аз се върнах в хотела. Холът беше опустял — всички бяха на вечеря или в стаите си. Касетата на ключ 742 беше празна. Голдсмит също си беше горе. По масите се търкаляха празни бутилки, чаши, цигарени кутии, препълнени пепелници. При бара касиерката правеше сметките си и броеше куп банкноти, повечето долари. Само там, в ъгъла, където по-рано преживяше Дафна Флеминг, сега седеше мургавият оператор и с интерес разглеждаше моя блок. Явно беше доста пийнал, защото, като ме видя, веднага се ухили, изтича към мен, потупа ме по рамото повече от сърдечно и се провикна, сочейки рисунките в блока:
— Гуд! Добро работа! Буено! Разбира? Боне, боне.
— Да, да — рекох. — Благодаря.
Той стисна десницата ми и дълго и темпераментно я друса нагоре-надолу.
— Аз — Габриел Фернандес, Габи, камераман, разбира? Пикчър, филм, Холивуд.
— Аха, оператор — рекох.
— Да, да, оператор! — викна той, възхитен от моята интелигентност. И пак енергично, ме потупа по рамото: — Ти гуд пеинтър4, артист!
Едва не се изчервих от удоволствие.
— Йес — казах, като с това изчерпах запаса си от английски думи и също се представих: — Николай Карлов.
Тогава той рече нещо весело на английски, от което заключих, че нашето запознанство трябва да се полее, отиде към бара, поиска бутилка уиски и плати. Очите ми машинално проследиха пачката, която той извади от задния джоб, и десетте долара, които подаде на касиерката.
Чукнахме се, пихме, отново се чукнахме, и пак пихме, и вече не можех повече, но той усърдно наливаше и след десет минути ме прегръщаше с пиянски сълзи и като ме тупаше до болка по рамото, на смесен англо-френско-испано-български език ме уверяваше, че съм най-добрият му български приятел и освен това най-великият художник in the world5, тъй както и той е най-великият кинооператор. А аз вече не издържах, главата ми шумеше, повдигаше ми се и се стараех да се откопча от тази неочаквана приятелска хватка. Най-после, за да ми докаже, че никак не е пиян, Габриел разпери ръце като цирков артист върху въже и тръгна нагоре по стълбите точно по средата на килимената пътека. И наистина не се отклони нито веднъж встрани. Дълго още неговият глас гърмеше по горните етажи.
Веднага отидох при касиерката на бара:
— Покажете, моля, парите!
Тя се поуплаши.
— Не бойте се — рекох и се легитимирах.
Минах в задната стаичка, извадих лупата, главата ми се въртеше на раменете, цифрите ми се виждаха двойни.
Повечето от банкнотите бяха стари, протъркани, очевидно отдавна в движение — малко вероятно бе да са фалшиви. Имаше обаче половин дузина банкноти, които ми изглеждаха съмнителни. Между тях бе и банкнотата на Габриел Фернандес, единствената десетачка. Извиках касиерката:
— Откога са събрани тия пари?
— От обед.
— Можете ли да си спомните кой ви е дал доларите?
— Разбира се. Американците от филма, другите американци и някои шведи, те все с долари плащат.
Указанието не беше много определено.
— А българи? — попитах.
— Не, българи не. Българи в хотела има малко и те си плащат само с левове.
Задържах десетдоларовката на Фернандес, внуших на касиерката да си държи езика зад зъбите и се качих в стаята си на страшния седми етаж.