Звънна телефонът. Добрев вдигна слушалката:
— Да, аз съм… Тъй ли? Един момент! — Той се обърна към шефа: — Нашите са открили интересни неща при обиска.
Мирски доволно потри ръце:
— Така си и знаех. Да вървим!
6. Фигурите върху дъската и заключение
Влязохме в хотела, най-напред аз „задържан“, след мен униформеният лейтенант Данкин и другите. В този ранен час холът беше безлюден, само чистачките ме изгледаха неприязнено: новината за убийството се бе вече разнесла.
На седмия етаж ни чакаше един от инспекторите на Добрев заедно с две поемни лица от хотелската администрация. Без всякакви обяснения той ни въведе в стаята на Режисьора. Вътре цареше пълен ред и на пръв поглед не можеше да се разбере, че тук всичко е било проверено. Инспекторът отвори един от големите куфари, внимателно повдигна захвърленото в него мръсно бельо. На дъното се показа изящна кожена кания — канията на камата със сребърната дръжка. До нея лежаха две лъскави кутийки като опаковка на лекарство. Прочетох: lysergid.
— Какво е това? — попита Мирски.
— Ако не се лъжа — ЛСД.
— Ето значи какво било това ЛСД — продума шефът. — За първи път го виждам конкретно. Имаш ли понятие може ли то да доведе човече като Режисьора до такова свръхвъзбудено състояние, че да убие грамада като Лорда?
— Не зная. Чел съм само, че то по-скоро довеждало до някакво вътрешно просветление, до необикновена еуфория на чувствата, след което настъпвало депресия. Затова и го взимат хора на изкуството, особено когато работят. Сега вече напълно си обяснявам приповдигнатото настроение на мистър Холивуд снощи и неговата отпадналост днес.
— Не пипайте повече! Да вървим по-нататък.
Съседната стая бе на Ричард Брук. Тук всичко бе невероятно разхвърляно с изключение на тоалетната масичка пред огледалото, където бяха наредени безброй кремове, парфюми, мазилка за коса, четки, гребенчета и не знам още какви шишенца и кутийки с козметични средства за поддържане красотата на не млад вече мъж, който държи да се хареса не само на жените. Върху кушетката беше просната живописната траперска дреха.
Минахме в стаята на Габриел Фернандес. Тук нямаше нищо съмнително с изключение на някакви накъсани бели листчета, захвърлени на пода. Подредихме ги върху масата. Образува се луксозна хотелска бланка с изписан на ръка английски текст. Почеркът бе женски. Данкин преведе:
Дарлинг6, когато получиш това писмо, аз ще съм вече далече от тебе. Не ми се сърди. Ще се видим скоро и отново ще бъдем щастливи.
— Отбелязахме ли всичко? — попита Мирски. — Да? — И той отново разпиля листчетата на пода.
Влязохме в стаята на Робинзон Голдсмит. Червената чанта забелязахме още от вратата. Беше поставена, или по-точно — небрежно захвърлена, върху леглото. Дръпнах ципа: вътре бяха вещите на Елина — пешкирът, плувната шапка, четките за коса…
Мирски не можа да удържи смеха си:
— Хитро! — И се обърна към инспектора: — Това ли е всичко?
— Това е, другарю Мирски. По другите стаи нищо подозрително.
— Искам да видя стаята на Кети Браун.
Влязохме. Вътре всичко приличаше на малката скриптерка: ситно, спретнато, безлично и глупавичко. Само чудесната амфора в ъгъла придаваше на стаята някакво далечно ехо на антично благородство. Шефът надзърна в гардероба, в нощния шкаф, под леглото, в балкона, в амфората дори. Намери търсеното в банята. Беше една синя банска чанта, явно съвсем нова, още смачкана от опаковката. Мирски я отвори, пъхна ръка в нея — беше празна. Дръпна ципа на страничния джоб, бръкна вътре, напипа нещо, извади го в юмрука си и го сложи в джоба. Не даде никакво обяснение.
Хвърлихме поглед и в моята стая — всичко беше в ред.
— Достатъчно — каза Мирски. — Да вървим. Онази мила Дафна трябва да агонизира вече от глад.
Върнахме се в поликлиниката, където мъртвото тяло на Лорда продължаваше да лежи като пластмасов манекен зад завесата. Бяхме отново четиримата — шефът, Добрев, лейтенант Данкин и аз.
— А сега чуйте ме добре — каза Мирски. — Нека, преди да се разделим, направим една кратка рекапитулация. Защото след час аз си заминавам за София, където ме чака друга работа. Какво да се прави, не можах даже да се потопя в морето. Но както и да е… Ръководството на операцията отново се поема от Николай. Добрев, ще му помагаш с всички сили. Ти, Николай, след малко ще се върнеш при задържаните. Имай предвид, че нищо още не е решено и че много разчитам на тебе, за да доведем работата до конкретен край. И не се учудвай на нищо. На нищо! — повтори той натъртено. — Ясна ли ти е картинката?