Върнах се в ресторанта.
— Неприятни новини? — попита Ели, като видя загриженото ми лице.
— Да, Тони избягал от болницата — казах кратко. — Отивам в Захариево.
— И аз идвам с тебе. — И се изправи.
Нашият разговор привличаше вниманието на останалите. Накарах я да седне, тихо продумах:
— Няма какво да правиш сега там. Върви да плуваш в морето. Чао!
— What happened7? — попита Кречмър.
— Nothing8 — отвърна Ели и ми се озъби с пленителна усмивка. — Ще ми платиш за това. Много ти здраве! И дано се търкулнеш от скалите.
Този път стрелката на спидомера на москвича опря до червената граница. До Захариево стигнах за седем минути и отново оцених качествата на тази скромна количка.
Но Тони, разбира се, го нямаше и никой не беше го виждал в селото. Бързо се върнах към единайсетия километър, оставих колата под салкъма и решително тръгнах нагоре: бях сигурен, че ако Тони не се е удавил в морето или не лежи премазан под някой автобус, то той ще е някъде насам, в своето орлово царство, в своето ателие сред скалите. Добрев беше абсолютно прав в своето съждение за животните и хралупите.
На първата площадка внезапно се спрях, поразен от една мисъл: не, този път аз не се качвах по тия грозни скали в изпълнение на служебния си дълг, нито пък за да открия ателието на фалшификатора. Качвах се само заради Тони. Защото — и това почувствувах тук съвсем определено и „конкретно“ — аз се тревожех за Тони, за неговото здраве, за неговия разсъдък, за неговия талант, за неговото бъдеще. Просто обичах това момче.
Продължих нагоре, без да мисля за пропастта под мене, прехвърляйки в главата си възможните варианти на срещата ми с него и начините да го прилаская, за да дойде с мен: не носех нищо, нито праскови, нито рисунки.
От тази страна ни рида, поне дотук, изкачването не представляваше никаква особена трудност и аз пристъпвах енергично по криволичещата сред клека и камънака пътечка, като внимателно се взирах във всяка цепнатина, всяка дупка, всеки подозрителен храст, който би могъл да послужи като закритие на пещерен вход.
На третата площадка поспрях да си отдъхна. Надолу не гледах, само нагоре. А нагоре, до четвъртата площадка, се извисяваше една не много стръмна стена от три-четири метра, след което скалата отново се начупваше, сливайки се със съседните бърда. За всеки друг тия три метра биха били играчка, за мен те бяха изпитание. Но стигнал веднъж дотук, връщане нямаше. И избивайки всякаква мисъл от главата си, осланяйки се само на онова нещо в нас, което ни държи към живота, аз се вкопчих в скалата и полазих нагоре. Под носа си виждах само каменните грапавини, пръстите ми, които се впиваха в тях, прашеца, който се вдигаше пред тежко дишащата ми уста, и бавното, мъчително придвижване нагоре, сантиметър след сантиметър, дъх след дъх… И не мислех за нищо, за нищо не можех да мисля, за нищо не исках да мисля…
На шосето избоботи мотор. Рязко изскърцаха автомобилни спирачки. Неволно погледнах надолу.
И мигновено бездната зина. Вселената около мен се залюля, небето се сгромоляса, скалите легнаха встрани, храстите полетяха към висините и аз с тях — надолу-нагоре-встрани, надолу-нагоре-встрани… Писък проряза ушите ми.
Затворих очи.
Но мозъкът ми в черепа се люшкаше като каша, устните ми съхнеха, възелът в гърлото се стягаше до задушаване. Чувствувах как пръстите ми до кръв стискат издатините, как тялото ми се прилепва о скалата като пиявица, как лицето ми се гуши в камъка като в майчина гръд. Замириса на изгоряла трева, на суха пръст и човешка пот.
А ушите не преставаха да пищят и в тях се вбиваха ударите на сърцето.
Колко време съм висял така между небето и земята, не зная, но сега си представям как съм изглеждал: безпомощна човешка фигурка, впила се като октопод в мрачния рид на вкаменената светкавица, очакваща всеки миг да полети в пропастта.
Да викам за помощ не смеех: струваше ми се, че всеки най-малък шум ще разтърси тази каменна грамада и тя ще ме отблъсне от себе си заедно с тонове гърмящи лавини. Пък и не зная дали изобщо съм бил в състояние да викам за помощ.
Постепенно, може би след пет, а може би след двайсет минути писъкът в ушите ми поутихна, блъскането в гърдите понамаля. Предпазливо, безкрайно предпазливо отлепих буза от камъка, бавно-бавно повдигнах очи нагоре: над мен, до четвъртата площадка имаше не повече от един метър. Един метър или сто сантиметра, или две крачки, или три повдигания. Но за мен този метър беше по-дълъг, отколкото разстоянието от Земята до съзвездието Орион. И аз трябваше да го премина, да го изкача сам, без ничия помощ, със собствените си ръце и крака…