— Откъде знаете всичко това? — неспокойно се размърда Морисън.
— Бях на пода между седалките в тази кола, готова да дойда с вас и Калинина, за да се убедя, че ви е отвела. И тогава извадихте глупавия си номер. Какво ми оставаше, освен да ви хвана и да ви предпазя от някой изстрел на парализатора, да ви отведе обратно в стаята, където щяхме да бъдем по-прикрити и да се опитам някак да се добера до парализатора?
— Благодаря ви.
— Няма нищо. Освен това ги сложих така, че да изглеждат като влюбена двойка. Всеки, който влезе, ще изскочи с думите: „Извинете ме!“, а това ще ни даде още време.
— След колко време ще дойдат в съзнание?
— Не знам. Зависи колко точно съм настроила излъчването, от състоянието на ума на всеки от тях и кой знае още от какво. Но щом се събудят, ще им трябва известно време, за да си спомнят какво се е случило. Надявам се, че при тяхното положение първото, което ще си спомнят е, че са влюбени. Това ще ги забави още малко. Когато си спомнят за вас и за играта с Москва, ще бъде твърде късно.
— Дали ще бъдат увредени завинаги?
Палерон хвърли бърз поглед към загриженото лице на Морисън.
— Тревожите се за тях, нали? Защо? Какви са ви те?
— Е… корабни другари.
— Предполагам, че ще се възстановят — Палерон издаде неприличен звук. — Може би ще са по-добре, ако някое от тези техни свръхчувствителни нервни окончания се повреди. Ще се съберат и ще се получи хубаво семейство.
— А с вас какво ще стане? По-добре елате с мене.
— Не бъдете глупак. Шведите няма да ме вземат. Имат заповеди да вземат един човек и ще ви тестват, за да се убедят, че наистина сте вие. Имат отпечатъци от пръстите ви и характеристиката на ретината ви. Ако вземат някой друг или вземат двама, ще възникне нов инцидент, а шведите са твърде хитри, за да го допуснат.
— Но тогава какво ще стане с вас?
— Е, като начало ще кажа, че сте измъкнали парализатора и сте стреляли по двамата, след което сте ме накарали да ви закарам до летището, защото не сте знаели местоположението му. Нареди ли сте ми да спра на входа, след това сте ме парализирали, а парализатора сте хвърлили в колата. Утре сутринта ще се върна в Маленкий град, все едно че току-що се съвземам от зашеметяването.
— Но Конев и Калинина ще отрекат историята ви.
— Не гледаха към мен, когато стрелях, а и почти никой не си спомня самия момент на зашеметяването. Освен това съветското правителство знае, че са имали заповед да ви върнат и ако не са ви върнали, каквото и да каже Конев няма да му донесе добро. Правителството ще се изправи пред fait accompli7. Готова съм да се обзаложа на рубла срещу копейка, или по-добре на долар срещу копейка, че ще предпочетат да забравят цялата история, а аз просто ще се върна към сервитьорството.
— Ще възникнат подозрения към вас.
— Тогава ще му мисля — отвърна тя. — Ничего! Каквото ще става, ще става — слабо се усмихна.
Продължаваха да се движат по магистралата.
— Не трябва ли да се движим малко по-бързо? — неуверено попита Морисън.
— Нито километър повече — възрази твърдо Палерон. — Движим се на границата на позволената скорост, а Съветите наблюдават с радар всеки сантиметър от пътищата. Липсва им чувство за хумор за превишената скорост и не възнамерявам заради петнайсет спестени минути да прекарам часове, опитвайки се да се измъкна от полицейското управление.
Минаваше обяд и Морисън започна да усеща слабото, предупредително стържене на глада.
— Имате ли представа какво е съобщил Конев за мен в Москва?
— Не знам — поклати глава Палерон. — Каквото и да е било, той получи отговор преди петнайсет минути по личния си канал. Не го ли чухте?
— Не.
— Няма да изкарате дълго в моя занаят. Естествено не получиха отговор, така че независимо с кого в Москва е разговарял Конев, той ще се опита да открие защо. Някой ще ги открие, те ще кажат, че сте на път към летището. Ще ни последват, за да се опитат да ви попречат. Като колесниците на фараона.
— Нямаме си Мойсей да разцепи на две Червено море — промърмори Морисън.
— Ако се доберем до летището, ще имаме шведите. Няма да ви дадат на никого.
— Какво биха могли да направят срещу военните?