От червената глина на гроба на Емили се издигаха тънки ледени висулки. Не знаех точното физично обяснение за тях, но заключих, че когато влагата в непропускливата глина замръзне, тя се разширява и ледът няма къде другаде да отиде, освен нагоре. Изглеждаше като че ли духът й бе заловен от студа, когато се е опитвал да се вдигне от земята, и сега тя блестеше на слънцето, както правят чистият кристал и водата. Тъжно осъзнах, че обичах това малко момиченце, което познавах само в смъртта. Тя можеше да е Луси или пък можеше Луси да е на нейно място. И двете нямаха добри майки, едната бе изпратена вече в друг свят, другата засега бе пощадена. Коленичих и се помолих, после с дълбока въздишка се отправих обратно към църквата.
Органът свиреше „Исус Христос“, когато влязох вътре, защото бях закъсняла и паството вече пееше първия химн. Седнах отзад колкото се може по-незабележимо, но въпреки това няколко глави се обърнаха към мен. В тази църква един непознат биваше веднага забелязан, тъй като тук почти не влизаха такива. Службата продължи. След молитвата аз се прекръстих и малко момченце, седнало на моя ред, се втренчи в мен, докато сестричката му рисуваше по дъската за обяви.
Пастор Кроу10, с острия си нос и черна роба, отговаряше идеално на името си. Ръцете му се размахваха като крила, докато проповядваше, и по време на по-драматичните моменти изглеждаше като че ли щеше да излети. Рисуваните стъкла, показващи чудесата на Исус, блестяха като бижута, а слюдата правеше камъка да изглежда като посипан със злато.
Изпяхме „Точно като мен“, когато стана време за причастието. Наблюдавах как постъпват хората около мен. Те не се наредиха отпред, за да получат вода и вино. Вместо това по пътеките минаха разпоредители с чаши, пълни с гроздов сок, и малки парченца сух хляб. Взех това, което ми дадоха, изпяхме славословието и благословието и изведнъж всички си тръгнаха. Позабавих се и изчаках свещеника да остане сам до вратата, след като се бе сбогувал с всеки от паството си. После го повиках по име.
— Благодаря ви за чудесната церемония, пастор Кроу — казах. — Винаги съм обичала историята за досадния съсед.
— Да, от нея може много да се научи. Често я разказвам на децата си — усмихна се той и ми протегна ръка.
— Хубаво е всички ние да слушаме подобни неща — добавих.
— Радваме се, че бяхте с нас днес. Мисля, че вие сте лекарката на ФБР, за която доста съм слушал. Видях ви и онзи ден по новините.
— Аз съм доктор Скарпета — представих се. — Чудех се дали бихте могли да ми посочите Роб Келси. Надявам се още да не си е тръгнал.
— О, не — отговори свещеникът, точно както бях очаквала. — Роб помага при причастието. Вероятно в момента прибира всичко — обясни той и погледна към олтара.
— Ще имате ли нещо против, ако отида да го потърся? — попитах.
— Ни най-малко. Между другото — с тъжно лице каза той, — много сме ви благодарни за това, което правите тук. Никой от нас вече не може да бъде същият като преди — поклати глава той. — Горката, нещастна майка. Някои хора биха се отвърнали от Бога, ако преминат през толкова нещастия като нея. Но не. Не и Дениз. Тя е тук всяка неделя. Една от най-добрите християнки, които познавам.
— Беше ли тук тази сутрин? — запитах и усетих как настръхвам.
— Да, пя в хора както винаги.
Не я бях видяла. Но в църквата имаше поне двеста души, а хорът стоеше на балкона зад мен.
Роб Келси младши беше около петдесетгодишен, жилав мъж, облечен в евтин раиран син костюм. Събираше чашите за причастие от скамейките. Представих му се предпазливо, защото се страхувах да не го стресна, но той изглеждаше напълно невъзмутим. Седна до мен на пейката и замислено задърпа ухото си, докато му обяснявах какво исках.
— Точно така — каза той с най-твърдия акцент от Северна Каролина, който бях чувала някога. — Татко работеше във фабриката през целия си живот. Подариха му чудесен цветен телевизор, когато се пенсионира, и игла за вратовръзка от солидно злато.
— Сигурно е бил чудесен бригадир — казах.
— Ами той не беше такъв през цялото време. Преди това беше инспектор по опаковките, а още по-преди — опаковчик.
— Какво точно е работил? Например като опаковчик?
— Проверяваше дали рулата с лепенки са прибрани в кашоните, а после наблюдаваше как работниците опаковат всичко и се грижеше да няма неизправности.