Марино отново излезе от стаята.
— Когато онзи човек нахлу в дома ви и отвлече дъщеря ви започнах аз, — каза ли ви нещо?
— Предупреди ме, че ако не върша това, което ми заповяда, ще ме убие.
— Значи сте чули гласа му.
Тя кимна и се залюля. Очите й останаха приковани в мен.
— Звучеше ли като гласа по телефона, за който ни разказахте?
— Не знам. Възможно е. Трудно е да се каже.
— Госпожо Стайнър…
— Можете да ме наричате Дениз — прекъсна ме тя с напрегнат поглед.
— Какво още си спомняте за него? За човека, който нахлу в къщата ви и ви завърза?
— Чудите се дали може да е бил същият човек, който уби онова малко момче във Вирджиния.
Не проговорих.
— Спомням си, че гледах снимки на малкото момче и семейството му в списание „Пийпъл“. Тогава си помислих колко ужасно нещо е това. Не можех да си представя какво ли е да си на мястото на майка му. Достатъчно страшно бе, когато Мери Джо умря. Мислех, че никога няма да го преживея.
— Мери Джо е детето ви, което сте загубили при СВСН5?
Зад силната й болка проблесна интерес. Тя изглеждаше впечатлена или любопитна, откъде мога да знам тази подробност.
— Тя умря в леглото ми. Събудих се и тя лежеше до Чък мъртва.
— Чък беше съпругът ви?
— Отначало се страхувах, че може той случайно да се е търколил върху нея през нощта и да я е задушил. Но лекарите казаха, че не е било така. Казаха, че било СВСН.
— На каква възраст беше Мери Джо? — попитах.
— Току-що бе навършила годинка — отговори тя и преглътна сълзите си.
— Емили беше ли вече родена?
— Не, тя се появи година по-късно. Знаех си, че същото щеше да се случи и с нея. Имаше ужасни колики. Беше толкова крехка. Докторите се страхуваха, че може да получи прекъсване на дишането, така че непрекъснато трябваше да проверявам дали диша. Спомням си как бродех като зомби, защото никога през нощта не можех да спя. Нагоре-надолу по цяла нощ, нощ след нощ. Живеех с този ужасен страх в сърцето си.
Госпожа Стайнър затвори очи за момент и се залюля. Ръцете й стискаха здраво облегалките на стола, челото й бе набръчкано от мъка.
Сетих се, че заради гнева си Марино не желаеше да слуша как разпитвам Дениз Стайнър и затова непрекъснато излиза от стаята. Осъзнах, че чувствата му го бяха обвързали като с въже. Страхувах се, че той вече не може да работи ефикасно по този случай.
Госпожа Стайнър отвори очи и ги прикова право в моите.
— Той е убил много хора и сега е тук — каза тя.
— Кой? — запитах объркана от собствените си мисли.
— Темпъл Голт.
— Не знаем дали наистина е тук — отбелязах.
— Знам, че е тук.
— Откъде знаете?
— Заради това, което стори на моята Емили. Същата история — каза тя и едра сълза се търколи по бузата й. — Знаете ли, предполагам, би трябвало да се страхувам, че може да тръгне след мен сега. Но не ми пука. Нищо не ми остана.
— Много съжалявам — казах колкото се може по-мило. — Можете ли да ми разкажете още нещо за онази неделя? Неделя, тридесет и първи октомври.
— Както винаги сутринта отидохме на църква. И на неделно училище. Обядвахме, после Емили отиде в стаята си. Упражняваше се на китарата известно време. Всъщност не я видях за дълго — допълни тя, като се мъчеше да си припомни всичко с широко отворени очи.
— Спомняте ли си дали е напуснала дома ви по-рано за събранието на младежката група в църквата?
— Тя влезе в кухнята. Правех бананов сладкиш. Каза ми, че трябвало да отиде по-рано, за да се упражнява с китарата. Дадох й малко дребни за помощите, както правя винаги.
— Какво стана, когато се прибра у дома?
— Ядохме — отговори тя с немигащи очи. — Беше нещастна. Искаше Сокс да влезе в къщата, но аз отказах.
— Какво ви кара да мислите, че е била нещастна?
— Тя беше трудно дете. Нали знаете какви стават децата, когато изпаднат в някое от настроенията си. После си отиде в стаята и след малко си легна.
— Разкажете ми за навиците й за хранене — помолих аз, като си спомних, че Фъргюсън възнамеряваше да я разпита за това веднага след като се върне от Куантико.
Предполагам никога не бе имал тази възможност.
— Беше доста капризна. Злояда.
— Тя довърши ли вечерята си в неделя вечер, след събранието в църквата?
— Точно заради това се скарахме. Емили само побутваше храната из чинията си. Мръщеше се. — Гласът й потрепери. — Вечно се разправяхме заради това… Винаги ми беше ужасно трудно да я накарам да яде.