— Карай напред! — кресна Малтравърс и сръга Едуард в слабините.
Короната от осили се заклатушка. Сега конете вървяха по криволичещи тесни коридори, застлани с кръгли камъчета между високи, призрачни зидове с накацали един до друг гарвани като черен фриз върху сивия камък, които гледаха на петдесет стъпки под себе си минаващата колона.
Крал Едуард II беше сигурен, че ще го убият. Само че има много начини да умъртвиш един човек.
Томъс Гърней и Джон Малтравърс не бяха получили изрична заповед да го убият, но по-скоро да го унищожат. Затова те избраха бавния способ. Два пъти дневно сервираха на бившия суверен отвратителни каши от ръж, докато пазачите му се тъпчеха пред него с какви ли не храни. Обаче затворникът устояваше както на жалката храна, така и на подигравките и ударите, с които го удостяваха. Беше странно издържлив телесно и дори душевно. Други на негово място лесно биха загубили разсъдъка си, а той се задоволяваше да охка. Но дори стенанията му издаваха здравия му смисъл.
— Толкова ли са тежки греховете ми, че не заслужавам нито състрадание, нито подкрепа? Нима сте загубили всяко християнско милосърдие и всяка доброта? — казваше той на тъмничарите си. — Ако вече не съм владетел, нали все пак съм баща и съпруг? Възможно ли е жена ми и децата ми още да се страхуват от мен? Не им ли стига, че ми отнеха всичко, което притежавах?
— Защо се оплакваш, сир, от жена си? Нима госпожа кралицата не ти изпрати хубави дрехи и нежни писма, които ти прочетохме?
— Измамници, измамници — отвръщаше Едуард, — показахте ми дрехите, но изобщо не ми ги дадохте. Колкото до писмата, защо ми ги е пратила тази зла жена, освен за да може да си даде вид, че е проявила съчувствие към мен. Тя, тя заедно с омразния Мортимър са ви заповядали да ме тормозите! Ако не беше тя и този предател, сигурен съм, че децата ми щяха да изтичат при мен, за да ме прегърнат!
— Кралицата, твоята съпруга, и децата ти много се боят от жестоката ти природа. Страдали са прекалено много от злочинствата и яростта ти и не желаят да са близо до теб.
— Говорете, проклетници, говорете — отвръщаше им кралят. — Ще дойде време, когато ще си получите заслуженото за страданията, които ми налагате.
И почваше да плаче, заровил голата си брадичка в ръце. Плачеше, но не умираше.
Гърней и Малтравърс се отегчаваха в Корф, защото всички развлечения омръзват, дори забавлението да изтезаваш един крал. Освен това Малтравърс бе оставил жена си Ева в Бъркли при шурея си. А и в областта се бе разчуло, че детронираният крал е затворен в Корф. Затова след като размениха послания с Мортимър, решиха да върнат Едуард в Бъркли46.
Когато, обкръжен от същия ескорт, той мина отново през дебелите решетки, подвижните мостове и двете крепостни стени, малко по-слаб само и по-прегърбен, крал Едуард II изпита огромно облекчение и едва ли не чувство на освобождение, колкото и да бе нещастен: астрологът му бе излъгал.
VIII. „BONUM EST“47
Кралица Изабел си беше вече легнала, разпуснала двете си златни плитки върху гърдите си. Роджър Мортимър влезе, без да предупреди, това бе негова привилегия. По израза на лицето му кралицата разбра за какво ще й говори или по-скоро да й натяква повторно.
— Получих известия от Бъркли — каза той привидно спокойно и незаинтересовано.
Изабел не отговори.
Прозорецът бе открехнат в септемврийската нощ. Мортимър го отвори широко и се загледа за миг в град Линкън, проснат под замъка. Линкън беше четвърти по големина град в кралството след Лондон, Уинчестър и Йорк. Един къс от тялото на Хю Диспенсър Младия бе пратен тук десет месеца преди това. На връщане от Йоркшир дворецът се бе установил тук от една седмица.
Изабел наблюдаваше високите рамене на Мортимър и обраслия му с букли тил, изрязани върху фона на нощното небе в рамката на прозореца. Точно в този момент тя не го обичаше.
— Вашият съпруг все още не иска да умре — поде Мортимър, като се обърна към нея, — и животът му излага на опасности мира в кралството. Продължават да съзаклятничат за освобождението му в уелските владения. Доминиканците имат наглостта да проповядват в негова полза дори в самия Лондон, където обезпокоителните юлски смутове могат да възникнат отново. Едуард сам по себе си не е опасен, съгласен съм с вас, но враговете ни го използват, за да се бунтуват. Благоволете най-сетне, моля ви се, да дадете заповедта, която ви препоръчвам, без която няма да има сигурност нито за вас, нито за сина ви.
46
Хроникьорите, а и много историци след тях, които виждат в принудителните премествания на Едуард II в края на живота му само израз на излишна жестокост, като че ли не ги свързват с войната срещу Фландрия. Заповедта за преместването му от Кенилуърт е издадена в деня, когато Робърт Брус обявява война на Англия, а повторната смяна на затвора му съвпада с края на войната.