Ще научите още, че Перикъл, вожд на атиняните, бил решил ония от войниците му, на които по жребий се паднат бели бобени зърна, да се отдадат на отдих и веселие през целия ден, докато другите се сражават.
Аз бих могъл да ви приведа още хиляди други примери, но не тази е сега нашата задача.
И тъй, след като вече сте разбрали всичко това, вие можете да разрешите въпроса, считан от Александър Афродийски за неразрешим: „Защо лъвът, вдъхващ с рева си ужас на всички животни, се страхува и трепери единствено от белия петел?“ Защото, както обяснява Прокъл в книгата си De sacrificio et magia65, свойствата на слънцето, източник и хранилище на всичката земна и небесна светлина, подхождат много повече на белия петел (ако се вземат под внимание неговият цвят, особености и специфични качества), отколкото на лъва. Прокъл казва още, че дяволите често приемат формата на лъв, но при вида на белия петел тутакси изчезват.
Ето защо галите (сиреч французите, наричани така, защото от рождение са бели като мляко, а мляко на гръцки е gala) са жизнерадостни, простодушни, приветливи и приятни и обичат да носят на шапките си бели пера, а за герб и емблема им служи най-бялото от всички цветя — лилията.
Ако ме запитате по какъв начин природата ни дава да разберем, че белият цвят означава радост и веселие, аз ще ви отговоря, че тук аналогията и физическото сходство са такива: външно белотата разлага и разсейва зрителния ток, за което говори в своите „Проблеми“ Аристотел, и притъпява различителната способност на окото (ако сте се изкачвали по снежни планини, вие сигурно сте изпитвали това). Ксенофон пише, че подобно нещо се е случвало и с неговите войници, а и Гален в кн. X, De usu partium подробно разглежда това явление. Така и жизнените, хранителните токове на сърцето започват да се разпадат под влияние на прекомерната радост и това разпадане понякога е тъй неудържимо, че може да прекъсне нишката на живота, както ни уверява Гален в Metho66, книга XII, в De locis affectis67, книга V, и в De symptomaton causis68, книга II. Че такива случаи действително са били отбелязвани в древността, ни уверяват Марк Тулий (Quaestio Tuscul69, книга I), Верий, Аристотел, Тит Ливий (след битката при Кана)70, Плиний (книга VII, гл XXXII и XXXIII), А. Гелий (книга III, XV и други), а така също Диагор Родоски, Хилон, Софокъл, Дионисий, тиранин сицилийски, Филипид, Филемон, Поликрач. Филистион, Марк Ювенций и мнозина други, умрели от радост. По този повод Авицена (в книга II на Канона и в De viribus cordis71 говори за шафрана, който довеждал до такава възбуда, че по-голяма доза неизменно причинявала разрив на сърцето Ако се нуждаете от допълнителни доказателства, прегледайте кн. I, глава XIX, от Problematum72 на Александър Афродийски. Толкоз по въпроса! Но аз се увлякох и се разприказвах повече, отколкото възнамерявах отначало. Впрочем време е да свия платната и запазя останалото за друга книга, посветена изцяло на тази тема. А сега ще се задоволя да кажа накъсо, че синият цвят означава небе и всички небесни неща, както белият цвят означава радост и наслада.
Глава XI
Детството на Гаргантюа
От три до пет години Гаргантюа беше възпитаван и обучаван по всички правила, тъй като такава бе волята на баща му, и детето прекарваше времето си като всички деца от този край, а именно: пиеше, ядеше и спеше, ядеше, спеше и пиеше, спеше, пиеше и ядеше.
Вечно в калта се валяше, носа си чоплеше, лицето си цапаше, обущата си издънваше, мухите зяпаше и с увлечение в бащините си ливади пеперудите гонеше. В обущата си пикаеше, в гащите си акаше, с ръкав носа си бършеше, в супата се секнеше, накъде му очи видят се запиляваше, с чехъл вода пиеше и често си корема с кошница чешеше. Зъбите си в сабята остреше, ръцете си в чорбата миеше, с чаша си косата чешеше, между два стола сядаше, под мокър чувал се криеше, вода със супата пиеше, без хляб си гозбата ядеше, хапеше се и се смееше, смееше се и се хапеше, честичко в бунара плюеше, от тлъстина се пръскаше, на големците се зъбеше, във водата от дъжда се криеше, гологлав по студа търчеше, желязото студено ковеше, сокола с враната плашеше, заради бълхата килима изгаряше, за щяло и не щяло се сърдеше, едно за глава, друго за крака захващаше, за назидание на лъва кучето биеше, воловете зад каруцата впрягаше, дето не го сърбеше се чешеше, хамута на опашката изхлузваше, беше скъп на триците и на брашното евтин, днес да е сит гледаше, а за утре нехаеше, с брадва мухата трепеше, вода с решето черпеше, лаеше, а не хапеше, във врана се целеше, а крава уцелваше, пътя само в гора от три върби намираше, от пусто в празно преливаше, риба с прокъсана мрежа ловеше, в отворена врата биеше, вино от кози мях цедеше, без кръчмаря сметката си правеше, вода газеше — жаден ходеше, мислеше, че облаците са от мляко, а луната — от чугун, от един вол две кожи дереше, на глупавичък се правеше, а всякога други мамеше, вода със сито черпеше, на подарен кон зъбите гледаше, от трън на глог скачаше, две дини под една мишница носеше, сокола с враната плашеше, луната от вълци пазеше, забравяше, че бог дава, ала в кошара не вкарва, нуждата в закон превръщаше, два заека с един куршум улучваше, злия не жалеше, но и добрия не почиташе, всяка сутрин лисици дереше. Бащините му палета от неговата паница лочеха и той с тях ядеше, хапеше ги по ушите, а те му носа драскаха, в задника им духаше, а те му устните ближеха.
70