И знаете ли какво, момчета? Дано винената болест ви нозете олюлее! Този малък разбойник всякога пребъркваше дойките си отгоре и отдолу, отпред и отзад, майка му стара, и вече посягаше към копчелъка си. А те всеки ден го кичеха с красиви цветя, с красиви панделки и с красиви пискюли, мачкаха го с ръце като пластир и прихваха да се смеят, когато „немирникът“ в гащичките изправяше уши, като че играта му харесваше.
Една го наричаше „малко чепче“, друга — „бодилче“, трета — „коралче“, четвърта — „тапичка“, „запушалчица“, „свределче“, „буталце“, „сондичка“, „висулчица“, „църкало“, „цедилчица“, „розово суджуче“, „Панчо-Изправанчо“.
— То е мое! — казваше една.
— Не, мое е! — настояваше друга.
— Вие отричате моето право? — сърдеше се трета. — Щом е тъй, ще взема да му го отрежа.
— Да го отрежете? — противеше се четвърта. — Че нали ще го нараните? Реже ли се това нещо на децата? Или искате да му казват „господинът без опашка“?
А за да се забавлява като всички деца от този край, направиха му хубава въртележка от крилата на мирболейска мелница.
Глава XII
Кончетата на Гаргантюа
По-късно, за да направят от него добър ездач за цял живот, измайсториха му хубав, голям дървен кон и той го караше да тича, да скача, рязко да завива, да рита, да танцува, бавно да пристъпва, да бяга в тръс, в завален тръс, в галоп, в раван, в неправилен ход и даже да върви по камилски и по магарешки. И както монасите сменят според празниците стихарите си, и той го караше да сменя козината си и тя ставаше ту дореста, ту червеникава, ту сива, изпъстрена с тъмни точици, ту миша, ту еленова, ту кравешка, ту чиреста, ту шарена, ту пъстървена, ту светложълта, ту бяла.
Сам Гаргантюа със своите собствени ръце си издяла от дебела греда ловджийско конче, от ръкохватката на преса си направи друго — за всеки ден, а от голямо дъбово дърво си измайстори муле с чул, за да го язди в стаята. Той имаше още десетина впрегатни коне за смяна и седем пощальонски. И всички ги слагаше да спят близо до себе си.
Веднъж, в самия ден, когато херцог дьо Блюдолизцев и граф дьо Подмазачов бяха дошли да навестят баща му, пристигна с многобройна свита и сеньор дьо Скръндзов. Къщата, разбира се, се оказа малко тясна за такова множество гости, а колкото до конюшните — за тях да не говорим! Тогава главният управител и конярят на гореупоменатия сеньор дьо Скръндзов, в желанието си да узнаят дали в къщата има други, незаети конюшни, се обърнаха към малкия Гаргантюа и скришом го попитаха къде се намират конюшните за строеви коне, тъй като бяха уверени, че момченцето ще им разкаже всичко.
И наистина, Гаргантюа ги поведе по главната стълба на замъка, а после през втората зала и някаква просторна галерия влязоха в голяма кула; когато започнаха да се изкачват по друга стълба, конярят каза на управителя:
— Това дете ни заблуждава: конюшните не могат да бъдат горе.
— Не си прав — рече управителят, — аз зная, че в Лион, „Бамет“73, Шинон и на други места има къщи, дето конюшните се намират на последния етаж; може би изходът е някъде отзад. Но за по-сигурно ще го попитам още веднъж.
И той попита Гаргантюа:
73