Следователно пиршествените образи съвсем не са били мъртви отживелици от угаснали епохи, отживелици например от ранния ловджийски период, когато при колективния лов колективно са разкъсвали и изяждали победения звяр, както твърдят някои етнолози и фолклористи. Подобни опростени представи за първобитния лов придават голяма нагледност и привидна яснота на обясненията за произхода на редица пиршествени образи, свързани с разкъсването и гълтането. Но дори и най-древните стигнали до нас пиршествени образи (както и образите на гротесковото тяло) са много по-сложни от тези примитивни представи за примитивното: те са дълбоко осъзнати, преднамерени, философични, богати на оттенъци и живи връзки с целия им контекст, те никак не приличат на мъртви отживелици от забравени мирогледи. Съвсем друг характер има животът на тези образи в култовете и обредите на официалните религиозни системи. Тук наистина е фиксиран в сублимиран вид по-древният стадий от развитието на тези образи. Но в народно-празничната система тези образи са изминали хилядагодишен път на развитие и обновяване и през епохата на Рабле, пък и през следващите векове са продължавали да живеят осмислен и художествено продуктивен живот.
Особено богат е бил животът на тези пиршествени образи в гротесковия реализъм. Именно тук трябва да се търсят главните източници на Раблеевите пиршествени образи. Влиянието на античния симпозион има второстепенно значение.
Както казахме, в акта на яденето границите между тялото и света се заличават в положителен за тялото смисъл: то тържествува над света, над врага, празнува победа над него, расте от него. Този момент на победното тържество е присъщ абсолютно на всички пиршествени образи. Не може да има тъжно ядене. Тъгата и яденето са несъвместими (но смъртта и яденето отлично се съчетават). Пирът винаги тържествува победа — това е в самата му природа. Пиршественото тържество е универсално: това е тържество на живота над смъртта. В това отнощение то е еквивалентно на зачеването и раждането. Победилото тяло приема в себе си победения свят и се обновява.
Ето защо като победно тържество и обновяване пирът в народното творчество много често изпълнява функциите на завършек. В това отношение той е еквивалентен на сватбата (производителния акт). Много често двата завършващи края се сливат в образа на „брачния пир“, с който именно завършват народните произведения. Работата е там, че „пирът“, „сватбата“ и „брачният пир“ служат не за абстрактен и гол, край, а именно за завършек, винаги бременен с ново начало. Характерно е, че в народното творчество смъртта никога не служи за завършек. Дори тя и да се появява в края, подир нея следва тризна (т.е. погребален пир; така например завършва „Илиада“); именно тризната е истинският завършек. Това е свързано с амбивалентността на всички образи в народното творчество: краят трябва да бъде бременен с ново начало, както смъртта е бременна с ново раждане.
Победоносно-тържествуващата природа на всеки пир го прави не само подходящ завършек, но и не по-малко подходяща рамка за редица съществени събития. Затова именно и у Рабле пирът почти винаги или завършва събитието, или е негова рамка (например набиването на сплетниците).
Но особено важно значение има пирът като съществена рамка на мъдрото слово, на речите и веселата правда. Между словото и пира съществува изконна връзка. В най-ясна и класическа форма тази връзка намираме в античния симпозион. Но и средновековният гротесков реализъм е имал своя много своеобразна традиция на симпозиона, т.е. на пиршественото слово.
Съблазнително е да се търси генезисът на тази връзка между яденето и словото при самата люлка на човешкото слово. Но този „последен“ генезис, дори и да успеят да го установят с известна степен на вероятност, малко би ни помогнал да разберем следващия живот и следващото осмисляне на тази връзка. Та нали и за античните автори на симпозиони — за Платон, Ксенофонт, Плутарх, Атиней, Макробий, Лукиан и др. — тази връзка между словото и пира съвсем не е била мъртва отживелица, а живо са я осмисляли. Също такава жива и осмислена е била тази връзка и в гротесковия симпозион, и у неговия наследник и завършител Рабле.2
2
Обеднена традиция на гротесковия симпозион се е запазила, разбира се, и по-нататък; срещаме я в редица явления от XIX в. (например в трапезните разговори на Бетховен); тя всъщност се е запазила и до наши дни.