Но макар без книги и без учение, и този ден не протичаше без полза за тях: полегнали на зелената морава, те си преповтаряха наизуст някои хубави стихове от Вергилиевите „Георгики“, от Хезиод, от Полициановата „Рустика“, съчиняваха на латински шеговити епиграми, а после ги превеждаха на френски във форма на рондо или балада.
По време на тези пиршества те отделяха водата от разреденото вино с помощта на бръшлянова тръбичка, както ни учат Плиний и Катон в De re rust132, наливаха вино в каца с вода, а после го изсмукваха с фунийка, преливаха вода от един съд в друг или майсторяха малки автоматически приспособления, т.е. уреди, които се задвижваха от само себе си.
Глава XXV
Как между лерненските пекари133 и поданиците на Гаргантюа възникна голям спор, който доведе до кръвопролитни войни
В това време или по-точно казано, в началото на есента, когато в родината на Гаргантюа започваше гроздобер, местните овчари пазеха лозята и най-вече гледаха скорците да не кълват гроздето.
Тъкмо тогава по големия път за града лерненските пекари караха десетина или дванайсетина коли питки. Гореупоменатите овчари вежливо ги помолиха да им продадат питки на пазарна цена. А вие трябва да знаете, че за хора, страдащи от запек, грозде с прясна питка е наистина божествена храна, особено „пино“, „фиер“, „мюскадо“, „бикан“ или „фуарар“; тази храна така им разслабва стомаха, че те понякога не успяват да дотичат до отходното място и затова ги наричат „гроздоберски търчила“.
Пекарите не пожелаха и да чуят молбата им и което бе по-лошо, обидиха ги жестоко, като ги нарекоха нехранимайковци, щръбльовци, червенокоси маймуни, безделници, лицемери, простаци, обесници, лентяи, плюскала, лакомци, лукавци, поразници, негодници, скитници, блюдолизци, фанфарони, развратници, крадци, ленивци, дебелаци, ахмаци, скудоумци, вагабонти, кучета, будали, говежди фъшкии и накрая добавиха, че не им се полага да ядат такива меки и вкусни питки и че трябва да се задоволят с твърдия, черен хляб и с кюспените погачи.
В отговор на това оскърбление един от овчарите, на име Фрожие, младеж почтен и достоен, кротко забеляза:
— Откога сте станали толкова свадливи? Хай да му се не види! Беше време, когато ни ги продавахте на драго сърце, а сега не желаете. Това не са добросъседски обноски, ние не постъпваме така, когато идвате тук да купувате хубавата ни пшеница, от която правите вашите питки и вашия хляб. А ние даже искахме да ви дадем за тях грозде даром. Не, кълна се в света Богородица, вие ще се разкайвате! И не се заричайте — все за нещо ще ви дотрябваме. Тогава и ние ще постъпим с вас така — хубаво да знаете!
А ето как му отвърна Марке, великият жезлоносец на сдружението на пекарите:
— Какво си се надул като петел тази сутрин, сигурно вчера вечер си клъвнал повечко просо! Я ела сам, ела сам да ти дам питки!
Не подозирайки нищо, доверчивият Фрожие пристъпи към него и измъкна от пояса си монета, уверен, че Марке ще му продаде питки. Вместо това той така силно го шибна с камшик по краката, че те мигновено се покриха с червени бразди. Марке се опита да офейка, но Фрожие с всички сили извика: „Дръжте убиеца“, запрати по него дебелата тояга, която държеше под мишница, и го улучи право в шева на челната кост над дясната слепоочна артерия така, че Марке се сгромоляса полумъртъв от кобилата си.
В това време ратаите, които брулеха орехи някъде наблизо, дотичаха с дългите си върлини и зашибаха пекарите като недоузряла ръж. Дочули виковете на Фрожие, други овчари и овчарки грабнаха прашки и ластици и започнаха да ги обсипват с град от камъни. В края на краищата ги настигнаха и взеха от тях около четири-пет дузини питки. И то се знае, заплатиха си ги на обичайната цена и не стига това, ами им придадоха даром стотина ореха и три коша бяло грозде.
Пекарите помогнаха на тежко ранения Марке да възседне кобилата си и после отново потеглиха на път, но не към Парили, а обратно, към Лерне, заканвайки се високо на сьойските и синейските воловари, ратаи и овчари.