Като оплячкосаха града, те се втурнаха с неописуема глъч и врява към абатството, но го намериха заключено. Тогава главните сили продължиха напред, към Ведския брод, а седем отряда пехотинци и двеста копиеносци останаха по местата си, за да разбият оградата на лозето и опропастят всичкия плод.
Горките монаси не знаеха на кой светец да се молят, но за всеки случай започнаха да звънят ad capitulum capitulantes135. На този съвет те решиха да устроят тържествена процесия, а така също и молебен с четене на молитви contra hostium insidias136 и с хубави песнопения pro pace137.
По това време в абатството имаше един монах, на име брат Жан Зъботрошача, млад, благороден, привлекателен, весел, сръчен, храбър, дръзновен, решителен, висок, слаб, надарен с голям нос, гръмогласен, способен да претупва молитвите, да пришпорва литургиите и избарабанва вечерните — с една дума, истински монах, ако въобще има монаси, откак монашеският свят омонашествува монашеството; и на всичко отгоре познаваше молитвеника като петте пръста на ръката си.
Същият този монах дочу подозрителния шум откъм двора и мигом изскочи навън да разбере какво става; като видя злосторниците да обират гроздето и да лишават по този начин манастира от целогодишния му запас вино, той изтича зад олтара, дето другите монаси, вцепенени като леяри, загубили ума и дума при вида на потрошените си камбани, пееха:
— I-im-pe-e-e-e-e-tu-um I-ini-co-o-o-o-o-o-ru-um.138
— Хубаво си лаете, боже прости ми — захвана той, — но чини ми се, че е по-добре да запеете: „Сбогом, кошници, гроздоберът е приключен!“ Всички дяволи да ме вземат, ако разбойниците вече не са влезли в лозето и не скубят и грозде, и лози така, че, ей богу, до четири години зрънце няма да чопнем в него. Ах, господи, какво ще пием оттук нататък ние, злочестите? Милостиви боже, da mihi potum139!
Тогава манастирският настоятел каза:
— Какво търси тук този пияница? Я го отведете в тъмницата! Как смее да нарушава богослужението!
— Ами винослужението? — възрази монахът. — Нали и него не бива да нарушаваме! Ето самият вие, отец настоятелю, обичате да си посръбвате, и то от най-хубавото, както подобава на всеки приличен човек. Ни един благороден човек не ненавижда виното — такава апофтегма140 съществува между нас, монасите. Колкото до вашите песнопения, боже прости ми, сега съвсем не ни е до тях. Защо по жътва и по гроздобер четем кратки молитви, а зиме и по коледни пости — дълги? Покойният брат Масе Пелос, бог да го прости, ревностен поддръжник на благочестието (да пукна, ако лъжа), ми казваше, доколкото си спомням, така: лете и есенес прибираме гроздето и си правим виното, а зимъс си го пием. Слушайте, хора, вие, които тайно и явно обичате виното! Тръгвайте след мен ради бога! И нека свети Антоновият огън ме изгори, ако дам капчица вино на ония, които не помогнат да спасим лозето. Майчице пресвята, та това е църковно имущество! А, не и не, дявол го взел! Свети Тома Английски пожела да умре за него. Дали и аз няма да стана светец, ако днес река да умра! Но я по-добре да не умирам, ами да накарам други да умрат вместо мене.
С тези думи монахът смъкна расото и награби дългата като копие дръжка на манастирския кръст, издялана от сърцевината на крушово дърво и изписана тук-там с полуизтрити вече лилии. После метна расото през рамо, изтича навън по подрасник и започна наляво и надясно да млати враговете, а те, изоставили напълно боевия ред, без знамена, без тръбач и барабанчик, шареха надлъж и шир из лозето и тъпчеха с грозде тромпети и изтърбушени барабани — с една дума, пладнешки хайдути и обирджии. Но монахът, връхлетял изневиделица, продължи да ги налага с такава сила, че изпотрепа сума ти народ, удряйки дето и както завърне като същински фехтовач от старата гвардия.
На едни пръскаше мозъка, на други кършеше ръцете и краката, на трети извиваше вратните прешлени, на четвърти смазваше слабините, на едного разбиваше носа, на друг изпорязваше лицето, разглобяваше челюстите, изкъртваше зъбите, трошеше ключиците, навяхваше бедрата, измъкваше ставите.
Ако някой хукнеше да се скрие в лозето, той го шибваше по гърба и като на куче му премазваше слабините.
Ако друг понечеше да избяга, той тозчас го фраскаше по шева на теменната кост и разбиваше черепа му на парчета.
Ако друг полазеше по дърво, считайки, че там е в безопасност, догонваше го и забиваше тоягата си право в задника му.