Ако стар негов познайник викнеше: „Ей, брат Жан, приятелю мой, брат Жан, предавам се!“, отвръщаше му: „От немай-къде. А сега предай душата си на дяволите!“ После го халосваше по главата и му светеше маслото.
Ако се намереше смелчага да му се опъне, налагаше го с яките си мишци и с прав удар в гърдите разбиваше и гръдната му кост, и сърцето. А когото не смогнеше да бодне под реброто, изкормваше го, та и окото му не мигваше, и оня тутакси предаваше богу дух. На едни забиваше в пъпа тоягата си и карантията им мигновено изскачаше навън, други мушкаше в задника и им разкъсваше дебелото черво. С една дума, потресаващо зрелище — най-ужасното, каквото някога светът е виждал.
Едни призоваваха света Варвара.
Други — свети Георги.
Трети — света Нитуш.
Четвърти — Кюноската света Богородица! Лоретската! Благовестителката! Ленуйската! Ривиерската!
Едни поверяваха съдбата си на свети Яков.
Други на свещената шамберийска плащаница, която след три месеци изгоря така, че и помен не остана от нея.
Трети на кадуинската плащаница.
Четвърти на свети Йоан Анжели.
Пети на свети Евтропи Ксентски, свети Мексъм Шинонски, свети Мартин Кандски, свети Клавдий Синейски, жаварзейските реликви и на хиляди други по-дребни светии.
Едни умираха, без да говорят, други говореха, без да умират, трети умираха и говореха, четвърти говореха и умираха. А имаше и правоверни, които с все гърло викаха: „Изповедник! Изповедник! Confiteor! Miserere! In manus!“141
Нещастниците крещяха така силно, че всички братя, воглаве с настоятеля, хукнаха навън презглава; като ги видяха натъркаляни из лозето да пъшкат и стенат така, някои от братята се втурнаха да ги изповядват. Докато те си губеха времето с това, младите послушници изтичаха при брат Жан и го запитаха с какво могат да му бъдат полезни. Той им отговори, че трябва само да досмажат повалените на земята. Тогава послушниците метнаха дългополите си раса върху най-близката лоза и се заловиха да довършват ония, които той бе ранил смъртоносно. И знаете ли с какво оръжие? С хубави джобни ножчета, с каквито децата в нашия край лющят зелените орехи.
Междувременно брат Жан отново полетя, напред с тояга в ръка и като събаряше всичко живо пред себе си, стигна до пробива, който врагът бе успял да направи в стената. А послушниците помъкнаха към килиите си знамена и хоругви с намерение да ги нацепят за партенки.
Когато изповяданите се опитаха да се изскубнат през пробива, брат Жан ги повали на земята и им рече:
— Изповядани, покаяни и получили опрощение на греховете си — заминавайте за рая, пътят за там, прав като сърп, не е по-лош от пътя за Фе.
И тъй, благодарение на неговата смелост неприятелите, проникнали в манастирското лозе, бяха унищожени до крак. И не мислете, че се касаеше до шепа хора, а до армия от тринайсет хиляди шестстотин двайсет и двама човека, без да се броят жените и децата.
Даже отшелникът Можие, за когото се говори в „Деянията на четирите сина на Емона“142, тръгвайки с тоягата си на поход срещу сарацините, не е показал такава храброст, каквато нашият монах с дръжката на монашеския кръст в битката с враговете.
Глава XXVIII
Как Пикрошол превзе с пристъп Ларош-Клермо и колко тежко и мъчително бе за Грангузие да предприеме война
Докато монахът, както вече разказахме, се сражаваше срещу злосторниците, нахълтали в манастирското лозе, Пикрошол прегази с войските си Ведския брод и стъпи в Ларош-Клермо, без да срещне каквато и да било съпротива. И тъй като вече се стъмняваше, реши да се разположи тук със своите хора, за да поукроти гнева си.
Рано сутринта Пикрошол превзе с пристъп градските стени и крепостта, организира защитата й и я снабди с бойни припаси, решил да се установи именно тук, в случай че го обсадят, тъй като както с извършените укрепителни работи, така и с естественото си разположение и местонахождение, крепостта представляваше най-благоприятна отбранителна позиция.
Но да го оставим засега тук и да се върнем в Париж, при нашия добър Гаргантюа, който от сутрин до вечер изучава полезните науки, редувайки умствени занимания с атлетически упражнения, и при неговия баща, добрия старец Грангузие; той се грее след вечеря на буйния и весел огън, чертаейки по стените на огнището с обгорелия край на дилафа, и докато кестените се пекат в жаравата, разказва на жена си и на домашните си за доброто старо време.
142