Съдържащата се в народно-пиршествення образ тенденция към изобилие се сблъсква и противоречиво се преплита с индивидуалната и класовата алчност и корист. И тук, и там имаме „много“ и „повече“, но техният мирогледен смисъл и ценностен тон са коренно различни. Пиршествените образи в класовата литература са сложни и противоречиви; тяхната общонародна обилна душа, наследена от фолклора, не се побира в частно-битовото ограничено и користно тяло. Същия усложнен и противоречив характер показват и свързаните с пиршествените образи на дебелия корем, на зиналата уста, на големия фалос и народният положителен образ на „сития човек“. Дебелият корем на демоните на плодородието и на народните великани-лакомници (например Гаргантюа от народните легенди) се превръща в дебелото шкембе на ненаситния абат-симонист. Между тези крайни граници образът живее раздвоен, сложен и противоречив живот.
През XVII в. един от най-популярните представители и майстори на народната комика е бил „Дебелият Гийом“ („Gros Guillaume“ — един от тримата Тюрлюпен). Той е бил необикновено дебел: „Трябваше да направи много крачки, за да стигне до пъпа си.“ Препасан бил на две места — под гърдите и под корема — и поради това тялото му получавало формата на бъчва за вино; лицето му било покрито с дебел пласт брашно, което летяло на всички посоки, когато ходел и жестикулирал. Следователно неговата фигура е изразявала хляба и виното в телесно въплъщение. Това ходещо на два крака изобилие на земните блага е имало огромен успех сред народа. Дебелият Гийом е въплътената в човешки образ весела и общонародна пиршествена утопия, „Сатурновият век“, върнал се на земята. Светостта и чистотата на неговия обилен търбух не буди, разбира се, някакво съмнение. А ето и закръгленото шкембенце на мистър Пикуик: безспорно в него има много неща от Дебелия Гийом (по-точно от неговите английски роднини — народните клоуни); английският народ му ръкопляска и винаги ще му ръкопляска; но това шкембенце е много по-противоречиво и по-сложно от винената бъчва на Дебелия Гийом.
В световната литература раздвоението и вътрешната противоречивост на народно-пиршествените образи се срещат в най-различни разновидности и варианти. Един от тези варианти е и разгледаният от нас „Трактат на Гарсия“.
Ще засегнем още няколко аналогични явления от същия период на развитие на средновековната пиршествена сатира. В „Латински поеми, приписвани на Уолтър Мейпс“5, се намира и произведението „Магистър Голиас за някой си абат“ („Magister Golias de quodam abbate“). В него се описва денят на един абат. Този ден е запълнен със събития изключително от материално-телесния живот и преди всичко с ядене и пиене без мярка. Изображението на всички тези събития от телесния живот (друг живот абатът изобщо не знае) има явно гротесков характер; всичко е преувеличено до крайност, безброй пъти се изброяват разнообразните ястия, които поглъща абатът. В самото начало се разказва за различните начини, по които се изхожда абатът (с това той започва деня си). Материално-телесните образи и тук живеят сложен двоен живот. В тях още продължава да бие пулсът на грамадното колективно тяло, в утробата на което са се родили.6 Но този гигантски пулс тук бие слабо и неравномерно, понеже тези образи са откъснати от онова, което е оправдавало техния ръст и прекомерност, което ги е свързвало с народното изобилие. Пиршественото тържество на „някой си абат“ е откраднато тържество, понеже то не завършва нищо. Положителният образ на всеобщия пир и отрицателният образ на паразитната лакомия тук са се слели в едно вътрешно противоречиво неравномерно цяло.
Напълно аналогично е изградено друго едно произведение от същия сборник „Апокалипсисът на Голиас“. Но тук се подчертава, че абатът, който пие хубаво вино, на монасите си оставя лошото. Тук чуваме протестиращия глас на брат Жан, който обвинява своя абат, че той обича да пие хубаво вино, а не иска и се страхува да организира борбата за манастирското лозе.
6
Като автор на това произведение е посочен „Magister Golias“. Това е нарицателно име за либертин, за човека, дерайлирал от нормалния живот и излязъл извън рамките на официалния мироглед; то се е употребявало също за пияниците и гуляйджиите, хората, които обичат да си поживеят. Както е известно, вагантите също са се наричали „голиарди“. Етимологично тези имена се осмисляли двояко: по сходство с латинската дума, „gula“ (алчност) и по сходство с името Голиат; живо е било както едното, така и другото осмисляне и при това семантично не са си противоречили. Италианските учени Ф. Нери и Ф. Ермини доказват съществуването на специален „Голиатов цикъл“. Още блаженият Августин и Беда са противопоставяли Голиат на християнството като някакво въплъщение на антихристиянското начало. Около образа на Голиат започнали да се създават легенди и песни за изключителната му лакомия и пиянство. Както изглежда, това име е изместило редица местни фолклорни имена на великани, които са въплъщавали гротесковото тяло.