— Имам толкова, колкото ми трябват — каза Харолд. — Стъмва се, Таг, и не ми се занимава с вас, момчета. Ще ми бъде неприятно да си хабя патроните, но не ми оставяте друг избор.
Той насочи револвера.
— Ей, почакай — рече Таг.
— Обърни се — каза спокойно Харолд.
— Дадено — отвърна Таг, — ще се обърнем. Не се каниш да ни застреляш в гръб, нали? Всичко е наред, момчета, ние само ще се обърнем и кротичко ще си отидем. Така добре ли е, Харолд?
Таг се обърна, а после внезапно се извърна към Харолд, държейки ножа ниско в ръката си, готов за смъртоносния удар. Харолд очакваше нещо подобно. В горен Ню Йорк също имаше нехранимайковци — не много, защото плячката не я биваше, но всеки знаеше, че не е лесно да ги заблудиш. Бандитите смятаха, че обикновените хора трудно се решават да стрелят дори и с револвер в ръка и ако попаднеха на въоръжен човек, разчитаха на моментното колебание. Щом Таг се нахвърли с вик срещу него, револверът в ръката на Харолд подскочи и го простреля в рамото. Братята изскимтяха, като че ли не Таг, а те бяха улучени, и си плюха на петите. От изстрела Таг залитна и падна. Той скочи бързо и хукна след братята.
Харолд ги остави да си отидат. Беше твърде тъмно да се стреля, пък и той не искаше да убива никого. Освен ако не му платят, така както, казват, правели в Ловния свят.
Той събра вещите си, спря се за момент при тялото на кучето.
— Виж, Дилси — каза. — Съжалявам. Но нямах друг избор. Сега ще трябва да си намеря друго място за пренощуване, защото нямам никакво намерение да съжителствам в тази падинка с мъртво куче.
Той се придвижи на около половин миля оттам, намери друга падина и се разположи в нея. У дома в Кийн Вали често казваха, че у Харолд няма и следа от лошавина. Но той беше решен, твърдо решен и нямаше да се откаже.
5
На другия ден стигна на стоп до Олбъни. Там разбра, че ще трябва да чака автобуса за юг четири дни. Намери подслон в Армията на спасението, която бе наела един стар склад и бе настанила неколкостотин мъже и жени там. Правеха каквото могат, за да нахранят всеки, обаче супата ставаше все по-рядка. Вътре в склада място нямаше, но дадоха на Харолд чиния супа и му предложиха да лагерува отвън.
Най-после автобусът пристигна. Беше един очукан брониран „Грейхаунд“. Имало бе случаи на нападения и отвличания из безлюдните местности във вътрешността на щатите. Диспечерът каза, че щатската полиция, общо взето, владее положението, но гаранции все пак нямаше.
Тежкият претоварен стар автобус се движеше доста добре по пътя. Нищо лошо не се случи, докато не пристигнаха в Съфърн, близо до линията Ню Джърси.
Автобусът спря в едно депо извън града. Наоколо не се виждаха никакви хора. Изведнъж едно дребно човече изтича от депото и заудря по вратата на автобуса.
— Отворете — викаше той. — Беда!
Шофьорът му отвори вратата.
— Каква беда бе?
— Аз съм бедата — каза момчето и измъкна един голям автоматичен пистолет от джоба си. — Всички да сложат ръцете на главата си, да стоят кротко и никой няма да пострада.
Харолд, както и другите пътници, се подчини. Револверът беше на кръста му, но раницата в скута му го покриваше и му пречеше да го измъкне бързо. Момчето подвикна нещо на някакъв чужд език — испански, както се оказа — и още двамина влязоха в автобуса. И двамата носеха автоматични пистолети. На главата си единият имаше широкопола шапка, някога сива, а сега с мръсен цвят като всичко останало. Кракът му бе превързан с окървавени бинтове и той можеше да се придвижва само с помощта на някой от приятелите си.
Мъжът влезе, куцайки, ухили се, свали шапката си с широк жест и обяви:
— Добър ден, дами и господа. Това е обир. Моля, правете това, което ви казват моите хора, и никой няма да пострада. Comprende1?
Той беше мършав дребен тип, отвратително грозен. Лицето му приличаше на маймунско, само че не беше толкова космато. Тялото му сякаш бе направено по мярка на безформените парцали. Но усмивката му беше приятна.
— Хуан Естебан Лопец, Хлапето от Катскил, е на вашите услуги — продължи той. — Предполагам, че сте се ориентирали вече в тая работа. Моите приятели ще минат край вас и ще съберат волните ви пожертвувания. Бъдете щедри и бързи, приятели, защото сигурно не искате да ни ядосате? Ей, ти там!
Повиканият беше Харолд.
— Какво има? — попита Харолд, чудейки се дали все пак да не посегне към револвера си.
— Стани, амиго. Сложи си раницата. Идваш с нас. Обаче пищова ти го взимам аз.
Лопец бе забелязал револвера на Харолд. Той го взе и го сложи в собствения си джоб.
— За какво съм ви? — попита Харолд.