Покрита с гланцирани пъстри керамични плочки, арката около входа блестеше във всички цветове на дъгата. Входът бе разположен така, че сутрешните и вечерните лъчи на слънцето да го осветяват, и писарят само можеше да си представи истинския блясък на храма, когато отразената от плочките светлина изпълни помещението.
„Истински вход на боговете!“ - помисли впечатлен Климент и пристъпи навътре.
За негова изненада останалата част от помещението бе чисто бяла, без никаква украса. Няколко мраморни колони носеха високо издигнатия покрив. Подът също бе бял, покрит с квадратни камъни морска пяна, лъснати до блясък. Точно зад олтара, в дъното, се издигаше самотен символът на бога IYI.
Самият олтар, от фино полиран бял камък, бе грозно прекатурен настрани, а около основите му като рани зееха две дупки.
Някой бе копал под него, търсейки нещо.
Дали го бе намерил?
Няколкото мъже, които се опитваха да поправят счупеното, спряха работата си и загледаха намръщено влезлия писар.
- Кой си ги? Какво правиш чук? - сърдито попита един от тях.
Все още хипнотизиран от искрящата белота около себе си, писарят сведе глава към работещите.
- Тук съм по заповед на кавхана Дукум - отговори той. - Пратен съм да разследвам какво се е случило.
- Няма нищо за разследване, всичко е ясно - ядно обяви мъжът, който го бе заговорил, и се изправи на крака. Ханът се е покръстил и тези, които най-много искат да се докарат пред него, бързат да му се подмажат! Храмът на Тангра, самото сърце на държавата, бе нападнат и опозорен! Това е началото на безумие! Безумие, заразило хана, а сега и поданиците му!
- Тук съм, за да помогна! - каза тихо Климент. Не можеше да си представи да се държи грубо или непочтително на място като това.
- Да помогнеш ли? Хубава помощ, няма що! Най-добре кажи на Дукум да огледа собствените си редици, преди да праща шпионите си да душат при нас! Всички вече знаят, че кавханът се е отрекъл от Бога на дедите си! За него властта е по-важна! - ядно отговори мъжът сред одобрителното мърморене на останалите.
- Братко, нека приветстваме госта ни с добре дошъл - нечий мек, но силен глас прекъсна спора. Щом чуха думите, мъжете около преобърнатия олтар коленичиха и сведоха глави в знак на уважение.
Едната от страничните врати безшумно се бе отворила и от там бе влязъл върховният жрец, колобарът[8] Баян. Облечен в дълга бяла роба като останалите, той държеше дървената си тояга така, все едно бе императорски жезъл. Дългата му бяла коса бе сплетена на здрава плитка, която се полюляваше на гърба му. По ръцете и краката му нямаше нито едно украшение, ако се изключи малката златна гривна, украсена със символите на Тангра. Единствено сребърните сандали, с които бе обут колобарът, издаваха високия му пост.
Баян погледна писаря и Климент усети силата на мъжа срещу себе си. Очите на колобара бяха тихи и спокойни, пълни с мъдрост и неизказани тайни, но леко и ненатрапливо пречупваха волята на опонента си.
Без да се замисля, писарят коленичи на пода редом с останалите.
- Няма нужда да коленичиш, Клименте - благо каза Баян, а думите му изпълниха помещението с непознат сладостен аромат. Изправи се и ми кажи за какво си дошъл.
„Мога цял ден да стоя и да слушам само гласа му“ помисли си омаян писарят, докато се изправяше на крака. Това, че Баян бе запомнил името от мимолетната им среща преди две години, не го учуди. За мъж като върховния жрец нямаше никакви тайни.
- Дойдох да разследвам посегателството над храма - каза писарят и гласът му му се стори грозен и грачещ. - Изпраща ме кавханът Дукум - добави той извинително. - Трябва да разбера кой е бил човекът, посмял да оскверни светилището на Тангра!
- Кавханът си знае работата - усмихна се Баян и махна на останалите да продължат работата си. - Виждаш ли как се обърнаха нещата: преди аз ти помагах, сега ти ще трябва да ме спасяваш - усмихна се колобарът.
Преди година, когато Климент бе разследвал убийствата на християнските свещеници, Баян му бе дал сила да продължи с диренето си и да разкрие извършителя. Без подкрепата на великия шаман писарят бе на път да изостави мисията си.
Климент се усмихна и се остави мъжът да го изведе през едната от вратите встрани от олтара. Минаха през нисък коридор, завиха по друг и влязоха в широка стая. Климент ахна.
Свитъци, книги и пергаменти се търкаляха по пода. Няколко ракли зееха с разбити катинари, разкъсани кожени кутии грозно зееха насреща му. Няколко мъже тихо се опитваха да внесат ред в хаоса.
Баян кимна.
- Подобно е положението и в личните ми покои, както и в жилищата на двамата ми помощници. Днес се върнахме от Сердика и заварихме това. Някой е тършувал из храма. Търсил е нещо, но не го е намерил!