За щастие не дадох гласен израз на мислите си, и като следвах друга препоръка на доктор Торндайк — „остави пациента да приказва“, — слушах внимателно как мистър Ганет разказва нашироко за тревогите си. Той помълча малко и рече:
— Но това не е най-лошото. Болестта е ужасна пречка. Искам да продължа да работя.
— Между впрочем с какво се занимавате? — попитах аз.
— С керамика — отговори той.
— Керамика! — повторих аз. — Не знаех, че в Лондон все още има грънчарски работилници, освен „Дултънс“, разбира се.
— Нямам нищо общо с грънчарските работилници — каза той. — Аз съм художник, работя самостоятелно. Предметите, които изработвам, обикновено се наричат малка пластика. На полицата над камината има няколко мои неща.
Казано грубо, щях да падна от изненада. За момент загубих дар слово и стоях като истукан, взирайки се втренчено със зяпнали уста в тези изумителни творения на грънчарското изкуство, докато Ганет ме наблюдаваше замислено и както ми се стори, с леко неодобрение.
— Вероятно — забеляза той, — ги намирате малко елементарни?
Не бих използувал това определение, но се залових за спасителната дума с желание.
— Мисля, че точно това бе първото ми чувство — отвърнах аз. — Това и ъ-ъ-ъ… впечатлението, че може би… а-а-а що се отнася до финеса и… ъ-ъ-ъ симетрията… това за един съвсем неопитен човек… а-а-а…
— Точно така — прекъсна ме той. — Неопитният човек търси финес и симетрия. Но не към това се стреми художникът. Той оставя механическата точност на обикновения работник и неговото грънчарско колело.
— Предполагам, че е така — съгласих се аз. — А… — щях да кажа „идола“, но бързо се коригирах, — статуята също ли е ваша работа?
— Статуетката — поправи ме той. — Да, също е моя. Бях много доволен, когато я завърших. И съвсем оправдано, защото бе посрещната изключително добре. Критиците бяха възхитени и продадох две копия по петдесет гвинеи едното.
— Това е много задоволително — казах аз. — Хубаво е да спечелиш и материална награда наред със славата. Дадохте ли й някакво име?
— Не — отговори той, — не съм от онези смахнати художници, дето непременно назовават някак картините си. Просто я нарекох „Статуетка на маймуна“.
— На… а, да. На маймуна. Точно така!
Аз се изправих, за да я разгледам по-добре и тогава открих, че на задната й част има нещо като навит маркуч, очевидно представляваше опашка. Значи явно бе маймуна, а не горско божество. Опашката ми помогна да я класифицирам, макар че при онези скулптури, за които споменах, единствено липсата на опашка потвърждаваше принадлежността им към човешкия род.
— Предполагам, че винаги подписвате работите си — казах аз.
— Разбира се — отговори той. — Всеки предмет носи подписа ми и сериен номер. И, разбира се, броят на копията (на едно произведение) е строго ограничен. Ще видите подписа отдолу.
С невероятно внимание и нежност взех скъпоценната статуетка и я обърнах, за да я разгледам отдолу. Покрита бе с плътен слой прозрачна бяла глазура, доста неподходяща за грубото сиво тяло, но идеална за надписване. Подписът бе изписан с тънки сини линии като с писалка и представляваше нещо подобно на птица, стъпила върху буквите П. Г., а отдолу — оп. 57 I А.
— Предполагам, че патицата е вашият личен знак или собствена марка — казах аз. — Това е патица, нали?
— Не — отвърна той малко сопнато, — това е корморан2.
— Да, разбира се — съгласих се бързо. — Колко глупаво от моя страна, че не отгатнах този ребус, макар че корморанът не се различава много от обикновената патица.
Той се съгласи и внимателно наблюдаваше как поставям шедьовъра му върху парчето плат, което трябваше да го предпазва от допир с мраморната полица. Тогава си помислих, че съм се задържал доста дълго и като закопчах палтото си, с няколко последни съвета се върнах към професионалните въпроси.