— Е, мистър Ганет, не бива да се тревожите. Ще ви изпратя лекарство, което скоро ще ви изправи на крака. Но ако имате силни болки, по-добре опитайте загряващи компреси или грейка с гореща вода — нека да е термофор, — освен това ще се чувствате много по-удобно, ако лежите.
— Много по-удобно е да се седи край огъня — възрази той и тъй като той явно най-добре можеше да прецени собственото си удобство, замълчах и като се ръкувахме, си тръгнах.
Докато слизах по стълбите, срещнах мъж, който се качваше — бе едър, с монокъл и стъклена кана в ръце. Когато се изравнихме, той спря и каза:
— Нося на болния малко ечемичена отвара. Надявам се, че може. Той ме помоли.
— Разбира се — отговорих аз. — Много подходяща напитка за болни.
— Ще му кажа — отвърна той и всеки от нас продължи пътя си.
Когато слязох в преддверието, видях, че вратата на трапезарията е отворена и тъй като мисис Ганет се виждаше вътре, влязох да й докладвам за резултата от прегледа и да й дам някои напътствия, които тя изслуша внимателно, макар и без особено съчувствие. Ала ми обеща да се погрижи пациентът да си взема лекарството редовно и да му приготвя горещи грейки.
— Не мисля, че той ще ги използува — добави тя. — Не е много послушен.
— Е, мисис Ганет — казах аз, докато си слагах ръкавиците, — трябва да бъдем търпеливи. Болката прави хората раздразнителни. Надявам се утре да го намеря в по-добро състояние. Довиждане!
През целия ден мислите ми се въртяха около новия пациент, но за съжаление не в желаната насока. Защото ме интересуваше не коремът му, а чудноватите му произведения и най-вече онази невъобразима маймуна. Размишленията ми се колебаеха между открито недоверие и вероятността тези псевдо-първобитни предмети да имат някаква незабележима стойност, която ми се е изплъзнала. Не бях съвсем неопитен в тази област, тъй като семейството ми имаше определени артистични наклонности. Родителите ми рисуваха, а чичо ми по майчина линия бе небезизвестен портретист, който освен картините си, произвеждаше и миниатюри, непретенциозни статуетки от теракота и бронз, а и аз като студент посещавах един път седмично курс по рисуване от натура. Така че горе-долу можех да рисувам и знаех какво представлява човешката фигура; когато сравнявах грациозните, изящно оформени статуетки на чичо си с грубите фигури на Ганет, изглеждаше невероятно, че маймуната може изобщо да притежава някаква художествена стойност.
И все пак прекалената самоувереност не е от полза. Винаги е възможно човек да сгреши. Но не трябва да сме и лековерни, защото простодушният доверчив човек става естествена плячка на мошеника и натрапника. И единият, и другият преуспяват сред нас. Следвоенният двадесети век, изглежда, е златен век на „демагогията“.
И така мислите ми се въртяха в главата и не стигах до никакво определено заключение, а в това време коремът на горкия Питър Ганет не получи необходимото внимание. Реших, че една-две дози бисмут и сода в комбинация с това чудесно старо средство — някога прехвалено, а сега доста подценявано — тинктура от кардамом3, ще успокоят коликите и ще възстановят здравето на пациента и след като изпратих сместа, престанах да мисля за медицинската страна на случая.
Но сигурната микстура не произведе очаквания ефект, защото на следващата сутрин състоянието на пациента бе същото. Това бе разочарование (най-вече за него), но не и причина за безпокойство. Нямаше съмнения за нищо сериозно — нито треска, нито симптоми, говорещи за апандисит или нещо по-опасно. Аз не се тревожех за него, нито пък той за себе си, макар че бе леко разочарован от сигурната микстура, която обещах да заменя с нещо по-ефикасно, като повторих съветите си за горещите грейки и загряващите компреси.
Новото лечение не се оказа по-добро от предишното. При третото си посещение заварих пациента на легло, все още се оплакваше от болките и беше изпаднал в дълбока депресия. Но дори и сега, макар че изглеждаше явно зле, нито подробните въпроси, нито прегледите хвърлиха светлина върху причината или естеството на заболяването. Очевидно страдаше от остро стомашно-чревно възпаление. Но защо страдаше от това и защо никакво лекарство не го облекчаваше, бе загадката, върху която тревожно разсъждавах, докато се прибирах от Джейкъб Стрийт у дома, страшно недоволен от себе си и настроен да съчувствам на човека, който имаше нещастието да е мой пациент.
Глава четвърта
Доктор Торндайк се намесва
На шестия ден от лечението на мистър Ганет моята смътна, но растяща тревога изведнъж се засили рязко. Докато седях край леглото и гледах изпитото, измършавяло лице със зачервени очи, които ме наблюдаваха иззад завивката, бях обхванат от нещо като паника. И имаше защо. Човекът очевидно бе зле, много зле и състоянието му се влошаваше с всеки изминат ден; трябваше да си призная, и си признах, че съм в пълно неведение. Стомашно-чревното възпаление не беше никаква диагноза. Това не бе нищо повече от сумиране на симптомите; а пълният провал на обичайното за случая лечение ме убеди, че някаква съществена страна на заболяването напълно ми се бе изплъзнала.