Кон Игълдън
Господари на лъка
(книга втора от "Завоевател")
На дъщеря ми Софи
Първа част
Ето, иде народ откъм север, и народ голям, и много царе се дигат от земните краища; държат в ръце лък и копие; те са жестоки и немилосърдни; гласът им бучи като море; носят се на коне, наредили се като един човек, за да се ударят с тебе, дъще вавилонска!
Пролог
Ханът на найманите беше стар и трепереше от брулещия вятър. Далеч долу под хълма събраната от него армия се бе изправила срещу човека, който се наричаше Чингис. Петнайсетина племена се сражаваха заедно с найманите в предпланините, а врагът връхлиташе на вълни. Ханът чуваше виковете и писъците, които се издигаха в чистия планински въздух, но беше почти сляп и не можеше да види битката.
— Кажи ми какво става — отново промърмори той на шамана си.
Кокчу още не бе посрещнал трийсетата си година и очите му бяха зорки, макар върху тях да се бяха спуснали сенките на скръбта.
— Джаджиратите хвърлиха лъковете и мечовете си, господарю. Изгубиха кураж, точно както ти каза.
— Оказват му твърде голяма чест със страха си — рече ханът и загърна мършавото си тяло в дебелия дел2. — Кажи ми за моите наймани. Още ли се бият?
Кокчу мълча дълго, загледан в бушуващата маса хора и коне долу. Чингис ги бе изненадал — появи се изневиделица от степта по зазоряване, а най-добрите им съгледвачи твърдяха, че все още бил на стотици мили оттук. Удари съюза на найманите със свирепостта на свикналите да побеждават, но въпреки това те се надяваха да пречупят атаката му. Кокчу прокле наум джаджиратите. Бяха довели толкова много хора от планината, че по едно време той дори реши, че могат да победят врага. За известно време този съюз беше нещо велико, напълно немислимо само допреди няколко години. Просъществува обаче до първата атака, а после страхът го разруши и джаджиратите отстъпиха настрани.
Изруга под нос, когато видя как онези, които ханът бе посрещнал така радушно, сега се бият срещу братята си. Бяха досущ като глутница кучета и се обръщаха според това накъде духа вятърът.
— Все още се бият, господарю — най-сетне отвърна Кокчу. — Устояват на атаката и стрелите им жилят безмилостно хората на Чингис.
Ханът на найманите скръсти кокалестите си ръце. Пръстите му бяха побелели.
— Това е добре, Кокчу, но трябва да сляза долу при тях, да им вдъхна кураж.
Шаманът обърна трескавия си поглед към мъжа, на когото бе служил през целия си зрял живот.
— Сториш ли го, ще умреш, господарю. Видях го. Дружинниците ти ще защитават този хълм дори и от душите на мъртвите.
Скри срама си. Ханът му се доверяваше, но докато първите редици на найманите рухваха, Кокчу виждаше, че собствената му смърт лети към него с пеещите стрели. Искаше му се бързо да се махне от това място.
Ханът въздъхна.
— Ти ми служи добре, Кокчу. Благодарен съм ти. Кажи ми отново какво виждаш.
Кокчу пое бърза глътка въздух и отговори:
— И братята на Чингис се включиха в битката. Единият води атаката срещу фланга на нашите бойци. Прониква дълбоко в редиците им…
Млъкна и прехапа устна. Бръмчейки като муха, една стрела полетя срещу тях и се заби чак до перата на няколко стъпки от мястото, където бяха приклекнали.
— Трябва да се качим по-високо, господарю — рече той и се изправи, без да откъсва поглед от касапницата долу.
Старият хан също стана, подпомаган от двама бойци. Те бяха наблюдавали с ледени физиономии избиването на приятели и братя, но обърнаха гръб на битката, за да помогнат на стареца да се изкачи.
— Отвърнахме ли на удара, Кокчу? — попита той с треперещ глас. Кокчу се обърна и трепна от видяното. Долу стрелите висяха във въздуха, сякаш в мас. Атаката бе разделила найманите на две. Бронята, която Чингис бе копирал от Дзин, беше по-добра от доспехите от варена кожа на найманите. Всеки боец бе защитен от стотици железни пластини, пришити към дебело платно, под което носеше копринена туника. Бронята не можеше да спре силен пряк удар, но коприната често улавяше върха на стрелата. Бойците на Чингис устояваха на стрелите. Конската опашка на меркитите бе стъпкана и те захвърлиха оръжията и коленичиха, като тежко си поемаха дъх. Единствено ойратите и найманите продължаваха да се сражават яростно, макар да знаеха, че няма да издържат още дълго. Големият съюз беше сключен, за да се противопостави на един-единствен враг, и краят му щеше да убие всяка надежда за свобода. Кокчу се намръщи, замислен за бъдещето си.