— Какво е това място? — попита той.
Кеалоха се изкачи на верандата.
— Тази къща е служила като лагер за работниците в плантацията за захарна тръстика. Не се е променила много, нали?
— Би трябвало да бъде определена за събаряне — каза Монк. — Защо сме тук?
— Заради страхотната кухня — каза Кеалоха, като отвори паянтовата врата и ни въведе вътре. — Най-доброто място в Кауаи, където се сервира комбиниран обяд.
Монк се обърна към мен, пребледнял като платно.
— Мокра кърпичка.
Бръкнах в чантата си и му подадох една, докато влизахме.
В тясната барака все още се усещаше атмосфера, напомняща по-скоро дом, отколкото ресторант, макар че миризмата на пържена храна и риба беше навсякъде. Белите стени бяха олющени и пожълтели от старост, а подовете от твърдо дърво скърцаха под краката ни при всяка стъпка.
Вътре имаше само четири маси, всяка с покривка на червени и бели квадрати. Столовете с облегалки от дървени пръчки бяха в избелял червен цвят и излъскани от дългогодишна употреба.
Единствените други клиенти бяха двама престарели хавайци в пъстри ризи, които висяха върху костеливите им тела като на закачалки, кожата им беше тъмна и набръчкана, сякаш от телата им беше изстискана и последната капчица влага. Седяха на маса за трима, играеха карти и смучеха кока–кола.
Менюто беше написано с тебешир върху черна дъска, закачена до открития вход, от който се влизаше в кухнята, където стара жена в тиити и домакинска престилка, с изпъната назад и стегната в кок сива коса, надзираваше други три, облечени в подобни дрехи, но по-млади жени, които работеха на грила. Менюто включваше само три предложения: „ОБЯД ОТ КОМБИНИРАНИ БЛЮДА — 5 ДОЛАРА. НАПИТКА — 1 ДОЛАР. ПАРЧЕ ПАЙ — 2 ДОЛАРА“.
В далечния ъгъл на трапезарията подобно на фенер висеше мухоловка, която издаваше пукащ звук на всеки няколко секунди, щом поредното летящо насекомо влетеше в електрическата мрежа. Телената й скара беше почерняла от обгорени насекоми и откъснати крила. Всеки път щом мухоловката щракнеше, Монк трепваше от отвращение.
— Три блюда, мамче — провикна се Кеалоха, после ни отведе до маса с три стола.
Седнах.
— Това майка ви ли е?
Кеалоха поклати глава и седна.
— Тя е kama’aina5. Готви от толкова отдавна, та разправят, че даже менехуните са идвали да ядат тук.
— Кои са те? — попитах.
— Хавайски елфи — каза Кеалоха. — Живели тук хиляди години, като работели само нощем и построили много големи неща, преди да отплават завинаги върху плаващия си остров. Но някои още се навъртат наоколо и нощем правят пакостливите си магии и други такива работи. Непрекъснато ми крадат ключовете от колата.
Монк стоеше над нас.
— Моля, седнете, господин Монк — каза Кеалоха.
— Не мога — каза Монк.
— Защо не? — попита Кеалоха.
— Нещо не е наред с тази маса.
— Какво не й е наред?
Схванах за какво става въпрос и се изправих.
— Има само три стола.
— А ние сме трима — каза Кеалоха. — Всеки има къде да седне.
— Но три е нечетно число — казах.
— Е, и? — попита Кеалоха.
Беше безсмислено да се опитвам да обяснявам всичко на Кеалоха, затова просто се изправих и седнах на съседната маса, на която имаше четири стола. След миг Кеалоха последва примера ми, с объркано изражение на лицето. Монк обаче остана прав, загледан в масата, от която бяхме станали.
— Не можем просто да я оставим така — каза той.
Монк се огледа. На другата празна маса също имаше четири стола. Ако вземеше стол от тази маса, броят на столовете също щеше да е нечетен. Той се обърна към масата, където седяха двамата старци, и посочи към празния трети стол.
— Имате ли нещо против? — Той хвана стола с кърпичка в ръка, завлече го до масата, от която се бяхме отказали, и подреди столовете така, че всички да са разположени на равни разстояния.
Кеалоха ме погледна и прошепна:
— Той наред ли е с главата?
Ловко избегнах въпроса:
— Той е блестящ детектив.
Монк се приближи до нашата маса и тъкмо се канеше да седне, когато ахна и ужасено залитна назад.
— Какво има? — попитах.
Той посочи с треперещ пръст към стола си. Кеалоха се надигна от мястото си и надникна над масата. Аз погледнах надолу към седалката.
На стола имаше мъничък зелен гущер.