Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Гости от космоса1
Сега, когато целият свят, затаил дъх, слуша радиопредаванията на деветнадесетия спътник, а екипажите на ракетните кораби „Съветски съюз“ и „Вейдади-Ю-и“ се готвят за полет, интересно е да си припомним за необикновените събития, станали преди една година в околностите на Сталинабад.
По това време в различни научно-популярни списания се появиха статии и очерци за пришълците.
Разказите за „телемеханическите диверсанти“ и „силициево-органическите“ чудовища, както и противоречивите твърдения на „очевидци“ за задигнати крави и камиони не издържат никаква критика. Фактите бяха много по-прости и в същото време много по-сложни от всички измислици.
Веднага след като се получи знаменитата телеграма на Стронски, професор Никитин ми предложи да публикувам истината за пришълците. Аз бях един от малцината хора, които наистина ги бяха видели.
— Напишете всичко, както го видяхте със собствените си очи — ми каза той. — И освен това… вземете дневника на Стронски.
Пристъпвайки към разказа, аз предупреждавам, че ще се придържам точно към указанията на професора. За всичко ще разказвам така, както го чувствувахме и виждахме ние — участниците в археологическата експедиция, която изследваше замъка Апида и по една случайност се сблъска с пришълците.
Замъкът се намираше в планината, в една затънтена област, сто километра югоизточно от Пенджикент. Това бе хълм, на върха на който имаше развалини от древни таджикски селища. Групата ни се състоеше от шест души: нашият началник Борис Стронски, моя стар приятел Володя Лукнин и аз. С нас работеха още двама таджики — местни жители, и един шофьор.
В деня, в който се появиха пришълците, Стронски не беше в лагера. Предния ден той бе заминал за продукти до Пенджикент. Чакахме го да се завърне. Провизиите ни се бяха почти свършили.
Седях в палатката и пушех. Мислех за Стронски, който непонятно защо се бавеше. И в тоя момент за първи път видях пришълец. Видях го изведнъж — застанал пред входа на палатката, подобен на огромен паяк — паяк, голям колкото овчарско куче. Той имаше кръгло, плоско като часовник тяло и членести крака. Като ме видя, той за миг остана неподвижен. После бавно тръгна срещу ми. Разделяха ни няколко крачки — не повече. Вдървих се, като го гледах. За мене той бе някакво необикновено, страшно животно, нямо и безоко. Пришелецът бръкна в нашата торба с провизии, взе единствената консерва, която имахме, взе примуса и бързо побягна назад. Той скоро изчезна между камъните. В тоя момент от хълма слязоха Володя и двамата работници. Казах им:
— Паякът отнесе примуса и консервите.
Бях побелял от страх. Володя помисли, че съм се побъркал.
Настъпи вечерта. Споделихме, че може би между закъснението на Стронски и появяването на паяка има някаква връзка. През нощта ни събуди шум от авиационни мотори. Бучеше нещо горе в планината. Изведнъж ярка светлина озари върха на нашия хълм. Стори ми се, че видях как едно тъмно продълговато тяло се плъзна между звездите към югоизток.
На другия ден, когато се изкачихме при разкопките, открихме, че не е останал нито един от черепите, които бяхме намерили вчера. Цялата керамика беше изчезнала. По пода на разкопаните помещения имаше особени следи. Изплашихме се. А машината със Стронски все не идваше. За закуска ядохме остатъка от хляба и пихме студена вода. След като се посъветвах с Володя, аз си нахлупих шапката и тръгнах по пътя за Пенджикент.
До първия населен пункт оставаха не повече от десет километра, когато се появи черният хеликоптер. С глух шум той премина над мен и изчезна в завоя на клисурата. Неговата необикновена форма и черен като оръжейно дуло цвят, ми припомниха за събитията през миналата нощ. Стана ми страшно.
Забързах. После побягнах. На завоя видях спряла кола — газка. До нея стояха трима души и гледаха нагоре. Извиках им:
— Вземете ме до Пенджикент!
В тоя момент зад склона се появи черният хеликоптер и стремително се понесе към нас. Изведнъж се издигна и спря право над главите ни. На корпуса му зина зловеща дупка. Въртолетът бързо започна да слиза. Избухна ослепителна светлина. Аз извиках от болка в очите. Побягнахме. От могъщите витла се понесе и завъртя наоколо жълт облак прах. Когато прахът се разнесе, ние видяхме празното шосе и черното тяло на хеликоптера, което изчезваше в дъното на клисурата.
Както и да е, ние се добрахме до града. Там ми казаха, че преди три дни Стронски тръгнал за лагера заедно с нашия шофьор Коля. Същата вечер Коля се върнал сам в града. Той изглежда обърнал някъде машината със Стронски и сега за свое оправдание разправя една невероятна история за някакво въздушно нападение. Затова е задържан в милицията. Но неговите думи Стронски бил задигнат от някакъв черен хеликоптер. Кой можеше да вярва на това! Но когато ние разказахме за нашата история, Коля бе пуснат.
1
Заб.Mandor: Това е част от повестта „Извне“, която се състои от три разказа; преведена със съкращения.